Les Miserables: песен за революция

02

текст: КАЛИНА ДРЕНСКА / снимка: официален сайт на филма

В размирни дни като настоящите, изпълнени с революционни мисли и настроения, всеки има свой начин да реагира – някои са активни всеки ден на улицата, други се дистанцират от случващото се, трети пък се отдават на разсъждения и анализи. Аз реших да се потопя в революцията, но не тази в България от 2013, а в едно юнско въстание в Париж от 1832 г. Ще подскажа още малко, защото съм сигурна, че спомените от часовете по литература в началните класове едва ли са толкова пресни и свежи – става въпрос за романа „Клетниците” на Виктор Юго. И по-конкретно – за филмовата адаптация по световно известния мюзикъл Les Miserables.

През 2010 мюзикълът направи 25 години на сцената – 25, смея да твърдя, изключително успешни години с три награди „Тони” и прозвището „сценичен феномен” в актива. За съжаление до днес не ми се е отдавала подходяща възможност да го гледам наживо, тъй като към момента постановката я има, мисля, само в Лондон, като за хубавите места цените са от 70 британски паунда нагоре. Но след часове прекарани в YouTube в слушане на части от мюзикъла, вече очаквах с нетърпение екранизацията.

Когато човек чуе актьорския състав, може да остане с противоречиви впечатления. Не, не защото Хелена Бонъм Картър, Ръсел Кроу, Хю Джакман, Саша Барън Коен или Ан Хатауей са нещо по-малко от фантастични актьори, а именно защото се вижда как са наблегнали на големите имена и възниква въпросът как те ще се справят… ами с музикалната част, която е още по-важна с оглед на факта, че това все пак е екранизация по толкова успешен мюзикъл. За мен лично беше на сравнително приемливо ниво, но можеше определено да се желае повече. Все пак предвид факта, че актьорите едновременно играят и пеят в един непрекъснат дубъл, а не е както обикновено – музиката да се монтира в последствие, усилията и концентрацията, които са положили, могат само да бъдат аплодирани. Справедлив е и въпросът доколко е уместно да се прави екранизация по театрален мюзикъл, тъй като за зрителя е малко странно, че няма нито един диалог през цялото време – абсолютно всичко е изпято и на някого може да му дойде в повече.

Именно пеенето доста се опъна на Кроу, което донякъде му попречи да е напълно убедителен в ролята си на железния в принципите си инспектор Жавер. За сметка на това изключително силен Хю Джакман в ролята на Жан Валжан, особено в момента на своя катарзис и решението да загърби затворническото минало и, както се казва, да стане нов човек. Голямата положителна изненада за мен дойде от тандема Хелена Бонъм Картър и … не, не Джони Деп (и вие ли като кажете Хелена Бонъм Картър и веднага след това добавяте по навик Джони Деп и Тим Бъртън?), а Саша Барън Коен в ролята на ханджиите Тенардие. Боратска щипка пипер в „Клетниците” – добре че ги имаше, защото иначе публиката сигурно щеше да си тръгне в тежка емоционална депресия. Една доста американизирана и в същото време веднага спечелила ме сцена беше “Master of the House” или разходката из хана им, свърталище на най-низките страсти в обществото. На моменти нямаше как да не се присетя за „Суини Тод”, особено при репликата “Mix it in a mincer and pretend it’s beef” – синтез на скандала с конското месо в бургерите на Tesco.

Красиво направена революция – мащабни и щедри кадри, доволна доза приповдигнато настроение, много цветове и грабващо изпълнение на “Do you hear the people sing?”. Впечатляващ дебют на Даниел Хътълстоун като емблематичния Гаврош – в един момент се питаш какво прави малко момченце с лондонски кокни акцент по френските барикади, в следващия се усещаш как детето те е накарало да се потопиш дотолкова в образа, че тихичко си рецитираш пасажи от финалната песен на Гаврош от книгата. Арън Твейт, който изигра най-пламенния революционер Анжолрас, беше идеален – стоицизъм и много младежки плам!

Няма да крия, че нещото, което очаквах с най-голямо нетърпение, беше превъплъщението на Ан Хатауей в ролята на Фантин, защото именно арията “I dreamed a dream” запали интереса ми към мюзикъла като цяло. Слушала съм я в изпълнение на общо четири други жени и летвата наистина беше поставена много високо. Ан Хатауей се справи перфектно, а и е най-добрата певица от екипа, но… перфектно за широкия екран. Сцената беше лична, емоционална и докосваща, снимана в много близък план, отразяваща най-вече трагизма на ситуацията на героинята. Обаче “I dreamed a dream” винаги е изглеждала малко по-различно в главата ми, показваща не толкова една абсолютно прекършена Фантин, колкото една жена, която е отчаяна, но все още намира сили в себе си да адресира несправедливостта, а не просто да падне в краката й. Пак казвам – изпълнението на Хатауей е изключително, спечели й „Оскар” за поддържаща женска роля, просто не е точно това, което аз си представях.

Като цяло са се постарали максимално да се придържат към мюзикъла – в сценографията, песните и музиката, което има своите плюсове и минуси. За мен лично изживяването беше много приятно, да не говорим, че вече няколко часа не спирам да въртя някои от песните. Музиката за моя вкус е право в десетката – много епичност, множество кулминации, изключително грабваща. За финал – ако не сте фенове на мюзикъли, филмови или театрални такива, по-добре си спестете парите. Ако ли пък ги харесвате, ще имате удоволствието да усетите поне частица от настроението на сценичната постановка Les Miserables, при това на цената на един билет за кино, което си е далавера.