Архив на категория: СОМ goes gender sensitive

Материали, посветени на равнопоставеността на половете

Равни в закона, неравни в умовете ни


Текст: Гергана Ненова

Миналата седмица в Парламента бе приет дългоочаквания от работещите в областта български неправителствени организации и от международните общности Закон за равнопоставеност на жените и мъжете. Приемането му е в изпълнение на препоръките на ООН за приемане на закон и укрепване на националната политика по равнопоставеност на половете и на ангажиментите към ЕС за интегриране на принципа на равнопоставеност на половете във всички сфери на държавната политика (т.нар. джендър мейнстрийминг).

Image-iStock-©-Jennifer-Borton

Image-iStock-©-Jennifer-Borton

Сама по себе си това е чудесна новина, но внасянето на тази тема отвън, без реално да съществува признаване на проблема за равнопоставеността на половете в обществото ни, си личи на всяка крачка. Например във вялата парламентарна дискусия, в която депутатът Георги Гьоков обоснова предложението си за промяна на законопроекта с признаването „правата на жените и качеството им в семейството като човек, който отглежда децата и другите семейни задължения (съгласно стенограмите на Парламента) Така един остарял и ограничаващ стереотип за жените като отговорни преди всичко за децата и дома се употреби незабелязано, и то за целите на равнопоставеността на половете! Да, жените имат водеща роля в домакинските задължения и отглеждането на деца в почти всички общества, но това не е нито тяхно „качество“, нито функция, нито призвание, даже не е „избор“ или предпочитание, а социално и исторически наложена норма, която подлежи на промяна и реално възпрепятства постигането на равен икономически и социален статус от жените.
И все пак какво предвижда Законът за равнопоставеност на жените и има ли шанс той да промени ситуацията у нас?
„Новоприетият Закон запълва една съществуваща празнота в регулирането на определени обществени отношения у нас“, коментира Татяна Кметова от Центъра за изследвания и политики за жените. Освен че обявява равнопоставеността на половете за държавна политика, Законът конкретизира измеренията й – равни възможности, равен достъп до ресурси, равно третиране, балансирано представителство във вземането на решения, преодоляване на стереотипите, основани на пола. Основните цели на закона са да положи основите на единен институционален механизъм, да интегрира принципа за равнопоставеност на половете във всички национални и местни политики, да ангажира националните и местни органи и да създаде средства за координация на дейността им. Основните отговорности по осъществяването на тази координация се възлагат на Министъра на труда и социалната политика, както и на новосформираната длъжност координатор по равнопоставеността, на когото се приписват широк набор от фукнции, свързани с координиране на дейностите на различните институции, прилагане на принципа на равнопоставеност и събиране на информация и данни за анализ и добри практики. Не става ясно обаче как ще се гарантира компетентността на координаторите в тази общо взета незастъпена в образованието ни сфера.
Едно от обнадеждаващите положения на закона е свързано със създаването на система за наблюдение и оценка на равнопоставеността. Липсата на пълни и цялостни национални данни за половите неравенства е основна пречка както за изработването на целеви и обосновани политики, така и за формирането на информираност и осъзнатост в обществото за наличието им.
Както отбелязват в своите становища по законопроекта неправителствени организации като фондация „Асоциация Анимус“ и Центъра за изследвания и политики на жените недостатък на Закона в сегашния му вид е липсата на специализирано и независимо звено в изпълнителната власт, което да отговаря за политиките на равнопоставеност. Специализацията е ключова за ефективността навсякъде, включително и в политиката, тъй като предполага по-високо ниво на експертност и ангажираност. Координирането е едва следваща стъпка и то може да се случи само там, където има какво да се координира.
И ако Законът е първа крачка в посока на премахване на половите неравенства у нас, то процесът на прилагането му ще покаже какво и как може да се свърши тук. „Нека като общество да обърнем внимание на това какви мерки за подобряване на равнопоставеността планират министерствата, до каква степен ги постигат и как тези мерки се отразяват в ежедневието, в упражняването на правата, в участието във всички сфери на живота на жените и мъжете в България“, призова Татяна Кметова.

*Гергана Ненова е докторант по Социология в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

С-л-и-в-е-н. З-а-т-в-о-р. Ж-е-н-и.

Текст: Мариела Богданова


SlivenТози въпрос трябва да го е нямало в училищните анкети. Питаха ни кой е най-високият връх, коя е най-пълноводната река, къде е най-голямата пустиня. Ученик в шести клас спокойно можеше да спечели играчка за елха или дребно пакетче с флумастери, ако познаеше например, че точно Духлата е най-дългата пещера у нас. Но този въпрос наистина го нямаше в училищните анкети. Никой не ни питаше: „Деца, знаете ли къде се намира единственият женски затвор в България?“.
Сливен. Отговорът е Сливен и вероятно повечето от вас отдавна го знаят. Все едно решаваш кръстословица. Кратко описание, шест празни кутийки, думата е позната и всичко е наред. Щеше да бъде чудесно, ако не беше толкова повърхностно.
Никога преди да напиша тази статия не се бях замисляла защо в цяла една държава има само един женски затвор. Не ми беше хрумвало колко сериозен проблем може да бъде това. Не се бях питала как живеят жените-майки далеч от децата си, как понасят обществения натиск. И защо изобщо са попаднали там.
Международната практика няма единно становище по въпроса дали жените трябва да изтърпяват лишаването от свобода в отделни затвори или на обособени места в затворите за мъже. Единствената цел на стандартите за отделяне на жените от мъжете е да се осигури сигурността на жените в периодите на ненаблюдавани дейности. Иначе няма пречка мъже и жени да бъдат на едно място по време на публични занимания.
Женският затвор в Сливен обаче не осигурява сигурност, а изолация. У нас има 11 затвора за мъже, благодарение на което лицата от мъжки пол изтърпяват присъдата си в този от тях, който е най-близък до постоянния им адрес. Жените в Сливенския затвор обаче са събрани от цяла България. Повечето от тях са живели в крайна бедност преди да попаднат там. За семействата на тези от по-отдалечени градове е изключително трудно да предприемат дълго и скъпо пътуване до Сливен, което отнема в пъти повече време от самото свиждане. Факт е, че освен България има и други държави в Европейския съюз, които разполагат само с един женски затвор. Сред тях са Малта, Естония и Кипър, но тяхната територия е несравнимо по-малка от българската.
Сред основните принципи на пенитенциарното законодателство е принципът на прогресивната система. Той се изразява в задълбочено проучване на личността на престъпника, в постоянно проследяване на измененията, които настъпват в нея и своевременно реагиране с предвидените средства за въздействие. Принципът намира приложение при изменение на режима в по-лек или в по-тежък, като се зачитат работни дни за намаляване на срока на наказанието, като се премества осъденият от един в друг тип заведение. Всичко това има за цел да премахне „чувството за предопределеност и безперспективност, водещи до постоянна деградация на личността и невъзможност за социална интеграция след освобождаването“. Огромен проблем в Сливенския затвор е, че този принцип реално не се прилага. Повечето жени изтърпяват целия период на присъдата си, при това в условията на режима, първоначално определен от съда. По думи на Цвета Стоева, изготвила доклад „Жените в затвора“, „жените биват предлагани за предсрочно освобождаване пет пъти по-рядко в сравнение с мъжете, въпреки че преобладаващата част от тях са осъдени за ненасилствени престъпления, а вероятността за рецидив е двойно по-малка“.
Наличието на само един женски затвор в България би могло да не е проблем при една по-малко закостеняла и консервативна наказателна система от нашата. Но действителността в България е такава, че законът залага твърде много на лишаването от свобода като метод за наказание. Според специалисти е нужна много по-голяма гъвкавост на системата за изтърпяване на наказанията. 50% от жените изтърпяват присъди за кражби и грабежи с много ниска материална стойност, много малка част от тях са извършили второ и последващо престъпление, т.е. са в условията на рецидив. В този смисъл, лишаването от свобода следва да се приема като крайна мярка, още повече, че 96% от жените в затвора са майки. Негативните последици от тази свръхстрогост на закона по отношение на много уязвима социална група, са много. На първо място, жени, изтърпели присъда в затвора, твърдят, че изпитват огромно страдание, физическа болка, от насилствената раздяла с децата им и невъзможността за последващи редовни контакти с тях. От друга страна, много от затворничките са самотни майки, което обяснява защо всяко трето дете е настанено в институция, при роднини или приемно семейство. Накрая, никое общество няма интерес децата му да растат извън семейна среда, при положение, че съществуват алтернативни начини една майка да бъде наказана за противоправното си поведение.                                                 С-л-и-в-е-н. Шест букви. З-а-т-в-о-р. Пак толкова. Кръстословиците не са знание, те са просто подредени думи, зад които обикновено не стои нищо. „Къде се намира единственият женски затвор в България?“, ще питат. С-л-и-в-е-н, ще попълня аз. Но после ще пита ли някой: „Сливен не е ли далеч от Видин?“, „Вярно ли, че в Сливен лежали по десет години строг режим при добро поведение?“ и „Кога ще си дойде от Сливен Ивана, дето открадна хляб и консерви за тринайсет лева?“. Едва ли ще пита, ще вземе да става некръстословично, сложно…
Да си жена също не е просто. Особено в затвора.

*Мариела Богданова е студентка по „Право“ в СУ „Св.Климент Охридски“ и има изявена страст към писането. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Попитай ме как съм

 


Izla PhotographyТекст: Цветелина Минчева

Дълго се рових и прочетох различни материали свързани с равнопоставеността на половете. Много мислих за какво да пиша този път, на какво да наблегна и докато търсих подходяща тема и насока, комично, но пътят ме отведе към супермаркета, където открих своята история. Докато касиерката опаковаше продуктите ми,а аз се подготвях да платя, усетих някой да поставя ръката си върху рамото ми. Обърнах се и видях, че това е една позната от квартала. Ще я нарека г-жа Б. – възрастна дама, винаги усмихната, която можете да припознаете в своята майка, баба, любимата учителка или просто милата жена от горния етаж. С нея се познаваме отдавна, винаги се поздравяваме, когато се срещнем, питаме се как сме, усмихваме се любезно, но никога не сме разговаряли повече от минута-две. И този път разговорът не започна по-различно, помогнахме си с торбите и тръгнахме заедно към вкъщи. Въпреки , че познавах г-жа Б. от толкова години, всъщност не знаех почти нищо за нея, не бях забелязала колко тъга криеше усмивка ѝ. Тя имаше нужда да поговори с някого, да разкаже историята си, да бъде изслушана и този някой се оказах аз.
Г-жа Б. е на 70 г., нейната история започва в гр. Радомир, където е и родена. Родителите й са глухонеми и тя, още от много малка започва да се грижи за тях и за къщата сама. На 16 г. се запознава с г-н Б., но не прекарват много време заедно, защото той отива в казармата. Въпреки това, те не се забравят и следващите две години си пишат писма. Така започва тяхната любов. След като г-н Б. се уволнява, той веднага се връща при нея и двамата се женят. Когато г-жа Б. е едва на 18г, младото семейство заминава за град София. Там те имат две дъщери , а по-късно и четири внучета.
Животът им не е лек. Г-н Б. става полицай – трудна и тежка работа, която внася много напрежение в живота на семейството . Г-жа Б. се грижи за децата, за възрастните си родители , а по-късно, когато родителите на съпругът й се разболяват, започва да помага и на тях. Въпреки всичките тези грижи, тя не спира да работи и до ден днешен. Сменила е няколко професии, но те винаги са били свързани с тежка физическа работа . Времето минава, децата порастват и напускат дома. Малко след това, родителите на г-жа Б. умират. Междувременно г-н. Б. започва да пие, и става алкохолик. Обидите и побоищата не закъсняват заедно с ужасните безсънни нощи в които г-жа Б. чака мъжът ѝ да се прибере. Тя години наред трябва да търпи пиенето, грубостите и омразата на майката и бащата на г-н Б., които се разболяват от рак и умират един след друг в рамките на една година. Страшната болест не подминава и сина им, а се и оказва, че преди една година г-н Б. е диагностициран с рак на черния дроб.
Г-жа Б. дори не заплака, вървеше с вдигната глава, потапяше се в миналото, спомняше си и разказваше историята си на непознатия човек – на мен. Когато стигнахме до нейният вход, тя се обърна към мен, пое торбата, която носех вместо нея, погледна ме в очите и заговори:
– Направих всичко, Цвети! Грижих се за него, отгледах дъщерите ни, отгледах внуците ни, грижих се до последно за родителите му, въпреки че от тях получавах само тормоз. Търпях обидите, търпях липсата на любов и уважение. Когато беше пиян, дори не питах. Сменях чаршафите, къпех го, сменях дрехите му и го слагах в леглото. Направих всичко по силите си той да бъде щастлив. Никога не остана без храна, без грижа и обич. Сега, когато е болен правя всичко , за да мога да намаля болката му – готвя специални храни, давам му редовно лекарствата, водя го на лекар, винаги съм там, когато има нужда от мен, а получавам само обида след обида и сочене с пръст какво трябва да направя! „Ти си гадна жена“ – не спира да повтаря той! Единственото, което исках и все още искам е да поседне до мен и да ме попита как съм. Не желая друго, нямам нужда от повече, само това. Един единствен въпрос, който казва всичко!
Г-жа Б. ми благодари, усмихна се нежно и се прибра. Дълго мислих над историята ѝ. Вероятно има стотици жени споделящи нейната съдбата, но това което ме изуми беше малкото, за което тя мечтае!
„Попитай ме как съм – само това желая!“

*Цветелина Минчева е последна година студентка по „История“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

„Моята утроба не принадлежи на родината“

Снимка: BBC

Снимка: BBC

Текст: Калина Иванова

„Адът за жените продължава“ и „Моята утроба не принадлежи на родината“, това гласят едни от многото протестни лозунги, издигнати пред парламента във Варшава миналата седмица. Хиляди поляци и около 60 организации участваха в демонстрациите срещу абсолютното премахване на възможността за аборт в Полша.
Днес полякините имат легално право да прекъснат бременността си само в случай, че тя застрашава здравето им, ако плодът има малформации, или е резултат от изнасилване или инцест. Полша, Ирландия и Малта са трите европейски страни с най-строги закони срещу абортите, а в момента в Полша протича засилена кампания на Католическата църква за пълната им забрана. Гневът на гражданите бе провокиран и от явната подкрепа, която министър-председателката Беата Шидло заяви пред Радио Полша, казвайки, че още не е ясно дали дебатът ще влезе в парламента, но тя лично подкрепя инициативата.
Организации като „Да за жените“ (Tak dla Kobiet) подозират, че не е изключен и опит за забрана на спешните контрацептиви, ако подобно законодателство бъде прието. Друг риск ще бъде увеличаване на смъртността при раждане, както и бъдещето нарастване на опасни и нелегални аборти. И не на последно място такъв закон би дал право на държавата да пренебрегва конституционните права на своите граждани, под претекста, че предпазва неродените деца.
Репродуктивни свободи
Разбирането, че утробите на полските жени принадлежат единствено на тях самите, а не на държавата, може и да изглежда очевидно, но когато са намесени католически традиции и доза национализъм, крайностите се поляризират политически. Темата е добър повод да погледнем назад и да си припомним за една битка, която взе своя връх не толкова отдавна, и която все още се води от около 25% от световното население. Репродуктивните права трябва да гарантират на всеки човек пълен контрол върху собственото му тяло и това дали, кога и как да има, или да няма деца. Те включват още правото на контрацепция, увеличаване на фертилността, грижа и подкрепа при бременност, както и справяне с различни проблеми при отглеждането на деца.
В България абортите по желание са легални до края на 12-ата седмица. Те са възможни и за момичета, ненавършили 16 или 18 г., в случай, че родителите им са дали съгласие. В повечето страни от Латинска Америка, Африка и Азия, обаче, жените все още могат да бъдат осъдени на затвор заради нелегален аборт, дори в случай на изнасилване, или застрашаване на собствения им живот.
Няма как да се говори за сексуални и репродуктивни права без да се мисли и за феминистки активизъм. Основателна посока за критика ни дава и 82-годишната активистка Глория Стайнъм, която е убедена, че „ако мъжете забременяваха, абортът щеше да е тайнство“. Феминистките движения в САЩ през 70-те и 80-те години работят усилено за общественото осъзнаване на проблемите на жените, за конкретни законови поправки, право на репродуктивна и лична свобода. Правото на аборт, достъпът до противозачатъчни средства и автономия върху собственото тяло са сред ключовите политически искания на движението. Осъществяват се и много кампании за по-добри политики и закони, които да криминализират изнасилването и домашното насилие, както за изкореняването на гениталното осакатяване на жени.
Заплаха отвътре
От птичи поглед изглежда, че прогресът на Европа по тези върпоси е неоспорим. Репродуктивните права на жените трябва да се изразяват в пълната им свобода те да вземат всички тези решения – без да се чувстват притиснати от мъже, доктори, държавни, или религиозни авторитети. Но случващото се днес в Полша – страната членка с най-бързо развиващата се икономика в Европа, няма как да не ни накара да се замислим за бъдещето.
С идването на власт на консерваторите от „Право и справедливост“, които използват бежанската криза и заплахите за ЕС за собствените си евроскептични цели, националният авторитаризъм добива все по-ясен облик. И тук идва голямата роля на църквата, която иска да асимилира секуларните политики, предлагайки удобни слогани за онези, които днес се чувстват объркани пред либералните западни предизвикателства.
Силна подкрепа срещу аборта има и от страна на активистите, които го определят като „геноцид“ за полската нация и издигат плакати с неродени ембриони, редом до лицето на Хитлер, който въвежда абортите в Полша. Това е само една от причините, извън очевидните за повечето жени, които биха могли да ни накарат да се замислим защо случващото се е опасно. Защото в крайна сметка корените на европейската демокрация са преди всичко в политиките на всяка една от държавите членки и от тях зависи дали погазването на гражданските права ще бъде нормализирано, или не.
Женското тяло е също така и преди всичко човешко тяло, което не бива да бъде институционализирано без право на несъгласие.

*Калина Иванова е бакалавър по „Журналистика“ и магистър по „Социални изследвания на пола“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Anti-essentialist critique of ecofeminism and some French definitions of woman

Текст: Станимир Стоянов

In this paper I will try to criticize some basic assumptions that essentialist feminst theories make in their definition of women. I will try to question some basic definitions of masculinity and femininity in the whole feminist theory as a philosophical, political and social movement.

League of Women Voters Minnesota

Снимка: League of Women Voters Minnesota

In one of her most popular essays, the Nigerian novelist Chimamanda Ngozi Adichie defines the feminist as “a person who believes in the social, political, and economic equality of the sexes”[1]. But is feminism really about that? And how is the social, political and economic equality of the sexes possible? How can we understand the conception of equality? Does equality mean to provide and establish the same opportunities for men and women? Or it means to find suitable opportunities for each sex depending on its biological, psychological and social needs? In Book V of Nicomachean Ethics Aristotle claims that there are two types of justice – the first one he calls distributive and the second one rectificatory. The distributive justice is about distribution of wealth between the people in society or in any existing community. Aristotle doesn’t understand justice as equal distribution of the wealth but the distribution through what he calls “geometric proportion”[2]. That means to distribute the wealth to each member of the community not equally but directly proportional to his or her needs. The rectificatory justice is about correcting the unequal and unfair distribution between people who have already received their wealth. So, I will try to apply the Aristotelian conception of geometric proportion of wealth and distributive justice to the socio-political needs of women and men nowadays.

Ecofeminism claims that historically women have always been associated with nature. By examining the way in which some binary oppositions were defined in history and mythology, ecofeminists say that men have always been associated with humanity and progress while women have always been more nurturing and taking care of nature and home. For ecofeminists Western society was build on the so-called patriarchal dualism. Everything is explained is some binary oppositions through which we define the world to ourselves. It is also very interesting that one part of the oppositions is always related to something more valuable and better and the other one is neglected. For example men have always been considered to be more rational, more reasonable, more constructive – which is always defined in a positive way. Women are more emotional, irrational and caring, they must stay at home and cook, take care of the children and do the housework – which is always defined as something less valuable than the men virtues. Men and women are not the only separated opposition. The mind is separated from the body (Cartesian dualism), the Aristotelian distinction between form (morphe) and matter (hyle), Uranus is the primal Greek god who is presenting the sky (that’s why he was often called Father Sky) and Gaia, who is a primal goddess in Greek mythology is presenting Earth. Culture and nature are also involved in that dualist thinking. For ecofeminist nature has always been oppressed and less valued, exactly as women are. The classical patriarchal thinking is not only binary-based but also hierarchical – the most valued creature is God and then it follows that row – Man, Woman, Children, Animals and Nature. For ecofeminists this patriarchal form of separation and organization produces series of effects and establishes sexism, racism and speciesism. For the patriarchal believer culture things don’t exist in equal way. They are not organized side by side and together, they are one above other. And the other is always lower in the hierarchy. That certainly means that we should value men more than women and children.

The woman is also defined as something passive and more intuitive. For example, in astrology the Moon represents the women’s nature – and Moon is more connected to feelings and the inside world of the individual with his or her deep fears. The Sun – which is the representation of male sex, is concerned with Ego and self. Ecofeminists are also against the thesis that ethics should be universalized. For ecofeminists the most important values are reciprocity, nurturing, coopertation, love and care. Karen Warren claims that ethics must be closer to experience and not so abstract. To make ethics means to experience or to be closer to the things, not to make abstract philosophical and universal laws. For Warren there is no objective point of view. Ethics must be subjective and concerned with the need of the individual. There are two types of values and ethics for ecofeminists. The first one is more universal and abstract, here the main values are reason and favor. Karen Warren calls this form of reasoning – male bias. The female bias is more about love, care and nurturing. This is the reason why ecofeminists claim that the exploitation of nature is connected to the exploitation and oppression of women: because the dominant values are the values of men, which spreads more domination and exploitation. However, there are two things I don’t agree with. Firstly, I don’t think that reason and favor are connected to exploitation, because I still believe that if you want to create and invent something, you must use reason. And secondly, I don’t believe that such distinction is very favorable for women. I think that both men and women are reasonable. And stating that men are more connected to reason is claiming that women are very irrational, which is discrediting for women’s nature. The categories of woman and man are more complex. I think that we should be careful before labeling something as female or male. Ecofeminists claim that women are more emotional, which is also something that I don’t agree with. I think the main distinction here must be not between female and male bias but between reason and feelings. For ecofeminists feelings and experience is more important than reason. In my point of view both feelings and reason are important for making ethical judgment because with feeling you can experience empathy and decide what is good and what is bad. But with reason you can universalize your experience and make general laws for the ways you have to deal with different situations in your life. I also think that saying that women are closer to nature is bad for women’s emancipation. Nature has its own intrinsic value but culture has its value, too. And our progress in history has happened because people were trying to explore and define nature – to know how to work with it (and this is culture). Science is trying to deal with nature not by oppressing it, but by exploring it. For me, the essentialisation of gender is repressive in itself. I think that if we want to make male and female more connected to each other and equal in economical and political sense – we should be more concerned with their similarities, not with their differences.

In her book “This Sex Which is Not One”, the French feminist writer, Luce Irigaray, tries to define the difference between men and women by deeply exploring the nature of their body and emotions. For Irigaray we cannot observe things neither only in their biological aspects (chromosomes), nor in the social and cultural stereotypes (the female and male aesthetics). Irigaray claims that the difference between the sexes comes from the body through which they explore and feel the world. Inspired by Merleau-Ponty, she claims that the body gives us our phenomenological limitations of the way in which we perceive the objects outside us. The female body has a different relationship potential than the male body. And there are a lot of examples for that: Irigaray says that there is a big difference if you carry a child inside your body than outside. The mother is more connected to the child because the child has been part of her own physical constitution for a long time. It is different also to make love inside and outside your body. The male body, for Irigaray is more „external“ and more connected to the world outside of it than the female body. The female body is more receptive and it is experiencing the world more from the inside. In an interview for a French media, Irigaray talks about her social experiment with girls and boys about the way they use language. She says that she has asked a group of teenagers and adults to make a sentence using the word “with”. Irigaray claims that most men were using the word to describe their personal belongings – like “I’m writing with my pen”, “I went to see my girlfriend with my car”. Men were always focusing on the things they belong to them. When Irigaray asked girls or women to make sentence with the word “with”, they were saying things like – “I’m going out with my brother”, “I want to live with you”. For the French feminist females were more concerned with their relations with other people. That’s why Irigaray defines the female nature as “that sex which is not one”, because for Irigaray the woman is always plural, it is always connected to something that is outside of her. If the boys was forced to write a sentence using other person – with words like “together” or “both of us” – boys were always emphasizing on their own status in the whole group – me and the group, not me as a part of the group. Those two are completely different ways in which one can experience the word for Irigaray. And for Irigaray everything has its roots in the female and male body. Together with Kristeva and Cixous, they form a movement in French literature and writing that is called “écriture féminine”. “Écriture feminine” means “women’s writing” in French. This is a type of writing that is more connected to the body. Women’s writing is trying to free the body from the linguistic limitations which are oppressing it. That’s why women’s writing is more concerned with plurality, non-fixed narratives, “stream of consciousness’” and narrative models that are less static and more “fluid’ as Irigaray claims. One interesting fact is that those writers and feminist philosophers claim that women are not the only sex that can write that way. James Joyce, Marcel Proust and Jean Genet are perfect examples, for Cixous, for women’s writing. My question here is – then why should we call that a women’s writing if men are also capable of doing it? And if “Écriture feminine” is connected to the body, and language is a male weapon through which the free female fluidity is structured in totalitarian discourses, then why males also write „like women“? Those questions are interesting for me.

I’ll call those two definitions of woman (the one that ecofeminism gives and the French one) essentialists. And I’ll try to deconstruct them using anti-essentialist gender concepts, because I think that the essentialist gender definitions are oppressive and cannot truly free women’s and men’s identities. In the feminist and queer theory there is this basic dichotomy between “sex” and “gender”. Sex for feminists is something biological, strictly defined by our chromosomes and nature. Gender, on the other side, is the sociological construction of the gender – gender aesthetics, gender behavior in society and the way we act as females or males. Or, as Simon de Beauvoir says “one is not born, but rather becomes, a woman”. In “Gender Trouble” Butler says that such dichotomy is illusory and suggests that we can define the body outside of the society, which, for Butler, is simply not true. Every time we think about gender, we think about it in a social way, we cannot naturalize gender by excluding the social context that defines it. Thus, for Butler this dichotomy is useless and there is no such think like gender-sex separation. But does that mean that this is essentialism? No, exactly the opposite. In “Gender Trouble” Butler says that we are not assigned to our biological gender but we simply perform it by the values that we have learnt. For Butler gender is performative. Saying that gender is performative is different than saying that gender is performed. The performation of gender is defined by its dynamic process of becoming. Gender is a series of events and acts which constitute us. For example – men walk like men, dress like men, think like men and even sit like men. All these fragments and separate series of events construct our gender identity. For Butler it is simply wrong to think about them as something that we were born with. From the moment that the baby was born and the doctors say to the mother that it’s a boy or a girl we start acting in some particular way. Our definitions of masculinity and femininity are constructed not inherited from within us. If the baby is born with female sex we are more likely to buy her a doll or pink clothes, or dresses. If the baby is a boy then we are acting in a different way – we’ll buy him blue clothes, encourage his parents to buy him a ball for basketball or football. We will start to define his actions as men’s actions, not women’s. If the baby scrunches his hands into fists – we may say that he is going to be a fighter, or a boxer. If the baby girl does that – we will say that she is going to be a strong woman who is going to fight for her independence. But those two babies don’t think about themselves in that way. We are socializing them in the “right” way in which they must perform as a female or male in the society. We are using the same masculine or feminine norms that were used from our parents and culture for defining ourselves. That simply means that the boy can become a girl if we create him as a girl, using feminine clothes or values to define him. These babies have already been categorized in the pre-existing gender norms. Butler also talks that we suppose that the babies will get involved in a heterosexual relationships some day and will even get marry and have children. For Butler, we are not even creating independently our gender, we have been constructed as gender subjects before being conscious about it. That simply means that being a man and being a woman is not something biological and pre-existing from the society and its gender norms. A subject with so-called female body can become a male in society and can be defined as more masculine in society than a subject with male body. That is because the subject is performing himself in ways which are associated more with masculinity. For me, the anti-essentialist gender definitions give us more freedom for sexes because they are denying the fixed and static gender expression or gender determinism.

Many years before Butler, Virginia Woolf, who is sometimes considered to be an essentialist, defines the struggle and the fight between the sexes as something caused by the limitations of the way our society thinks about masculinity and femininity. Virginia believes that every one of us has both male and female qualities inside himself or herself but in the society we often choose to silence our gender fluidity and act in the way which is right for our biological gender. Woolf thinks that we can truly reach happiness and live in peace if we open ourselves for both male and female parts of our identity. Some may say that Virginia is essentialist because she defines everyone being equally female and male but I’m assuming that this definition is more anti-essentialist because it frees our ways of thinking of our sexual identity as strictly female or male. In her novel “Orlando: A Biography” Virginia’s eponymous hero is born as a man in England but he changes his sex at the age of about 30 and lives for more than 300 years without aging. The novel is inspired by the Virginia’s friend and lover, Vita Sackville-West, who was considered to be bisexual and agender. In “The Waves” Virgnia also has one gender-fluid character – Neville. He represents the unconscious part of our mind (the Freudian “”Id”) and is a homosexual man. Virginia has always been interested in the gender identities which were beyond the simple binary distinction between male and female. For Virginia there is no fixed male or female identity that defines us as human beings.

For me, the main purpose of feminism must be to make men and women happier and more connected to each other, to destroy the old understanding of sexes and make new ones by exploring the similarities between men and women. I personally think that equal economical, political and social opportunities for men are only possible if we don’t strictly define what is masculine and what is feminine and open our minds for more non-binary definitions. Also, if we want equal opportunities for men and women, we must stop fighting against men and start question culture and the ways masculinity and femininity is defined in it.

[1] Chimamanda Ngozi Adichie, We Should All Be Feminists, 2014, Vintage (UK)

[2] Aristotle, Nicomachean Ethics, 2012, Bartlett, Robert C. and Susan D. Collins. Chicago: The University of Chicago Press

*Станимир Стоянов e студент по „Философия“ в СУ „Св.Климент Охридски“, има интереси в областта на съвременната континентална философия, изкуството и сексуалността. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

 

Шестдесет и две

Текст: Валерия Личева

Наберете си фустите, дами, минаваме през Ада…’’

62

Снимка: 62 Million Girls

Както и останалите добре звучащи и относително смислени цитати и този е напълно изваден от контекст. Какво пък. Помислих си, че ако съм честна непременно ще ми простите. Ето, честна съм! Ще си призная и още нещо – много ми се искаше да ви напиша хубава феминизирана статийка, от онези дето са изпълнени с факти и статистики, от които ти настръхва косата, а след това за цяла седмица или две си напълно нахъсан и убеден, че ще постигнеш нещо. Обаче после се гмурващ в блатото на ежедневието и се опитваш сам да не потънеш в тинята. И добрите ти планове се превръщат в едни вечни добри намерения…

Исках да ви напиша една такава статия. В края на краищата това се опитах да направя и предишния път. Обаче, никак не ми се получи. Някак сухо беше, сухо и скучно като спагети без сос…Абе, неприятна работа.

Така… приемете това като лирично отклонение и да преминем по същество. Всъщност излъгах… За съжаление няма да мога да изложа мисълта си достатъчно пълно без да прибегна до добрата стара статистика.

Искам да ви разкажа за една доста интересна инициатива.

Концепция 1: съвременната жена се опитва да убеди по-голямата част от мъжкото население, че равноправието между половете съществува, както и разбира се равноправие на труда, така и на заплащането. Много от тези ни опити удрят на камък. Най-ярък е  провалът ни да убедим мъжете, че все пак жените шофьори са си просто шофьори. (Ще успеем някой ден!)

Концепция 2: Докато ние тук имаме право да си дебатираме тези наболели проблеми най- спокойно (… или не?) – някъде далеч, далеч от нашето полезрение, далеч, далеч в абстрактната глобална действителност, до която само си мислим, че имаме достъп благодарение на социалните медии, се намират над 62 милиона момичета, на които им е отказан достъп до безплатно и достъпно образование. Не знам дали можете да си представите мащаба на тези 62 милиона. Не знам дали и аз мога. Не мога и да си представя свят, в който ми е забранено да научавам повече и повече за нелепата реалност, в която живеем. Заклещени в тъмните векове няма как да очакваме от тези момичета да отстояват своите граждански права, да водят диспути за равноправието и да взимат дейно участие в политиката на своята държава. Не мисля и че е нужно изобщо да ви убеждавам  в ценността на образованието. Инициативата, която ви предлагам няма за цел да събира средства. Нито пък планува да ви ангажира дългосрочно. Не, идеята не е в това. Макар че се съмнявам някой да откаже да приеме помощ под каквато и да е форма. Съществува една американската фондация, наречена Girl Rising, която провежда информациоинна кампания, с която всъщност цели да запознае по-широк кръг от хора с проблемите на образованието сред подрастващите момичета в страни с много по-различна култура от нашата. Една от най-нашумелите им инициативи е т.нар. „Годишник“, в който освен своя снимка трябва да споделите и с какво училището или образованието като цяло е допринесло за развитието ви като личност.  По този начин можем да получим доста по-ярък образ на това, което губи обществото като не дава възможност и поле за изява на тези деца. Все пак, за да добиете по-голяма представа за разнообразните и креативни начини, по които организаторите са решили, че могат да ангажират общественото внимание, е достатъчно само да разгледате акцентите под #62milionGirls в която и да е социална мрежа. Изисква се само да натиснете бутона. Нека поне не се отказваме доброволно от правото си да сме информирани:  http://62milliongirls.com/yearbook/

*Валерия Личева е студентка по „История и философия“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Компанията

Текст: Нели Велчева

Снимка: Нели Велчева

Когато бях още в начален курс, образователната система бе въвела часове относно безопасността по пътищата. Задачата на тези занятия в училище се обвързваше съществено с необходимостта децата (ние) да разпознаваме знаците по пътя. „Стоп“, „Завий наляво/надясно“ и поредица подобни в тази насока. Тези червено-бели рисунки с огромен кръг по средата, освен че по интересен начин възпитават настоящи пешеходци  и бъдещи шофьори в предпазливост и средоточие, започват и изграждането на едно по-завоалирано представяне на нещата вместо обичайните средства на преподаване, а именно не думите, а картините да ти „говорят“.

И на фона на морето от говорещи картини, които ту ни подсказват къде е забранено пушеното с рязко зачеркната цигара, ту ни насочват накъде да завием, „изплуват“ на повърхността и такива едни разноцветни двуполюсно нарисувани субекти, които не ти подсказват, говорят или намекват, а директно крещят, хулят и нареждат. Типично по нашенски да го наречем „заклеймяват“.

Та така, ако още не е станало ясно към какво анонсирам вече с два изписани цитата, то картината над тях ще отговори. Отново картинката тук блясва с категоричност, ненадмината и от най-талантливия оратор. Защото понякога думите са излишни. Защото понякога и един поглед стига. Стига, за да видиш с какво възхищение е приветстван драгият Дон Жуан с купища обожателки и с каква ненавист се гледа на клетата Малена, чиято компания представлява наличие на прехласнати по нея мъже.

Неслучайно избрах името Малена като синоним на всички красиви/чаровни/приятни/засмени, каквито и да са всъщност, момичета, привлекли по един или друг начин „слабите ангели“ на мъжете. Филмът „Малена“ разказва историята на една красива жена – Малена, която е обект основно на две полюсни състояния – обожание и прекомерна злост, завист, неприязън. И всички тези емоции, по-конретно негативните, са директно насочени към жената, спечелила привилегията, докато още държи незапалена цигара, купища огънчета да „летят“ към нея в опит да спомогнат нейното възпламеняване. Всички Малени, изправени в пряк двубой с Дон Жуановците неминуемо биват повалени с гръм от хули и злъчни погледи. И тук идва въпросът защо? С какво право едните са над другите?

Неравенството между жената и мъжа е налице повече от всякога. Сякаш, напук на набиращата с бесни темпоеве скорост, демокрация, се разгръща една картина на пълния й погром. В работата, на улицата, по пътищата, понякога и в дома, за съжаление, жената е изложена на поток от неправди – дали ще е присмехулен поглед или жлъчен коментар… „подаръците“ от подобно естество не липсват. Но това подлагане на поголомна сеч от предразсъдъци и захабени скрупули относно личния живот на човек, достига ново ниво на безпочвено обвинение. Наблюдава се поредното жалко делене по пол, което въздига до небето самочувствието на г-н Съблазнител и в същото време принизява морално, физически, по всякакви параграфи жената, привлякла по подобен начин внимание.

Замислете се. Да сте чували да нарекат някого „уличник“? Не, някои цветущи думи упорито си стоят в женски род. И докато мъжът може да изглежда напълно порядъчен с нарастващия списък от женски имена, които, уви, не са му лели, то жената, с по-дълъг списък от „общоприетия“, е подложена на безмилостни удари. Удари, които заклеймяват.

Точно като картинката по-горе.

Инетересно ми е, дали има дума, производна на „мачо“- така желания и съблазнителен мъж –  в женски род?

И аз не се сещам.

*Нели Велчева е студентка по „Българска филология“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Мамо, роди ме мъж!

Текст: Даниела Велкова

„Здравей, мамо!
Пиша ти това писмо с молбата да ме родиш мъж. Не, не се шегувам. Знам, че искаш да си имаш малко момиченце  с плитки и рокличка. Дори чух как с татко обсъждате, че стаята ми ще е розова. Но мен ме е страх…
Страх ме е да се родя жена. Не знам в коя страна ще се родя, дори не знам как изглеждаш, но постоянно усещам пулса на сърцето ти и чувам звънливия ти глас. Чух, че по света имало страни, в които е по-добре да се родиш мъртъв, отколкото жена, а на мен много, ама много ми се живее. Та за това ме е страх…”  

Неравнопоставеността между двата пола е тема, която би могла да се разглежда надълго и нашироко. Тема, която вероятно никога няма да се изчерпа. Заклетите феминистки имат свои виждания, които не биха предали за нищо на света, а и ревностните защитници на патриархалния начин на живот – също. Къде всъщност е границата на допустимото? Къде свършва нормалното и къде започва абсурдното? Истината е някъде по средата.
Искам да се спра именно на онази граница след която започва „зловещото”. Границата за която, ако знаехме преди да се появим на този свят, горещо щяхме да се молим да се родим мъже. Няма да „издребнявам” относно всички онези несправедливи факти, с които сме се сблъсквали неведнъж – предразсъдъци и битовизми, както и по-ниските заплати за жените например. Ще отделя малко внимание за онези наистина сериозни „последици” от факта, че съм се родила ЖЕНА…
Перфектната съвременна жена е красива, нежна, успяла, със стабилна професия и добри доходи. Тя е мила, умна, грижовна и винаги знае как да се справя с всичко сама. Тя е самостоятелна, но не защото няма избор, а защото така иска. Да, но малко от нас се замислят, че по света има места, на които да се родиш жена е истинско проклятие. Най-потресаващото е, че дори сега, през 21 век, 2016 год. в това напреднало и „модерно” време, все още има страни по света, в които сякаш времето е спряло и нищо няма значение. Но само ако си жена…
Афганистан е една от водещите държави, в които жените са третирани по-зле и от добитък. Те нямат право да се образоват, нито да се възползват от медицински грижи. В страната не съществува закон, който да спира насилниците на жени, съответно домашното насилие е нещо нормално и вероятно е част от „прекрасното” ежедневие на почти всяка жена, имала нещастието да се роди там.
Ето това е истинската неравнопоставеност между половете. Нима аз, след като съм се родила на този свят като част от слабия пол, нямам право да се възползвам от медицински грижи при нужда? Поради тази причина в Афганистан умират много жени по време на раждане, тъй като никой не полага нужните грижи, които всяка една родилка заслужава да получи, независимо от това каква е и къде се е родила.
Има не малко страни, в които жените всеки ден са изнасилвани и тормозени по възможно най-бруталния начин. В Пакистан например, жени се изнасилват като наказание за провинения на техни близки. Там всяка година близо 1000 момичета и зрели жени биват убивани с камъни от техните съграждани, като в това „забавление” могат да участват дори бащата и братята на „грешницата”, която е имала сексуален контакт преди брака. В Сиера Леоне, след като една жена е изнасилена, тя е отхвърлена от семейството и мъжа си и става обект на подигравки от страна на всички, вместо да получи съжаление и разбиране, а насилника остава ненаказан. Та нали сме по-слабия пол и имаме нужда от грижа и защита? Нима това се изразява в унижаването и пренебрежението на нашата болка и безсилието ни?
Съществуват страни в които, ако жена изневери на мъжа си, тя буквално бива пребита публично. За да е по-голямо унижението, тя е съблечена гола на центъра, мъже са я наобиколили отвсякъде и я замерват с камъни докато не я убият. През това време всички са се събрали и гледат. Аз лично не съм чувала за случай, в който жени са обградили гол мъж и го убиват с камъни, защото е изневерил на жена си. Ето това е истинската неравнопоставеност и тя е много проблемна, защото в днешно време такива „наказания” въобще не би трябвало да съществуват, каквото и да е деянието на извършителя.
От всички гнусни и зловещи неща, споменати по-горе, най-шокиращото лично за мен е това, което се случва с малките момиченца в Мали, където е задължително отрязването на техните полови органи, а след това и зашиването им, с цел да се предотвратят сексуални контакти преди сключване на брак, както и да им се „отнеме” удоволствието от секса. Тази „манипулация” се извършва без никаква упойка и можем само да си представим какъв ужас преживяват малките „жени” там, а да не говорим, че голяма част от тези деца не оживяват.
В Индия пък около 40 милиона момичета са убити с аборт или след раждането им, защото се смята, че женските рожби носели нещастие, а мъжките – щастие. Как пък не…
Много са и страните, в които малки момиченца на по 8-11 г. са омъжвани насила и то за много по-големи мъже. Техният живот със сигурност е един истински ад.
След всички гнусни факти, които изредих, няма как да не се радвам от факта, че съм се родила в нашата страна, в която слава Богу не съществуват такива крайни и нечовешки разбирания. За тези хора е обидно да се каже, че са животни. И обидата не е за тях, а за животните. Защото в много случаи животното е по-човечно от човека.
Остава само да се надяваме горещо, че ще дойде ден, в който всички тези страхотии ще приключат и ще заживеем в един мирен свят, изпълнен с разбирателство и да – равнопоставеност. Не само между половете, а и между нас самите, независимо дали сме мъже или жени. Защото всички сме дошли на този свят с мисия и цел, а по пътя на своето самоусъвършенстване ще разберем каква е тя!

И да…         
Мамо, благодаря ти, че ме роди жена!  

*Даниела Велкова е студентка от Философския факултет на СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Конференция „Институциите срещу насилието над жени“

На 24 март от 11.00 ч. в Дома на Европа (ул. „Г.Раковски“ 124) ще се проведе конференция „Институциите срещу насилието над жени“. Специално участие в конференцията ще вземат евродепутатите Мария Габриел (ЕНП) и Илияна Йотова (С&Д), както и представители на българските институции, неправителствени организации и специалисти, работещи в тази сфера. Те ще обсъдят теми свързани с:

  • Истанбулската конвенция, позната още като  Конвенция на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие,
  • Положението на жените бежанци и жените, търсещи убежище в Европейския съюз,
  • Ролята на българските институции при такъв проблем,
  • Различните измерения на насилието над жените в България.

Организатори на събитието са Информационното бюро на Европейския парламент, с подкрепата на Българския Червен кръст, Българския фонд за жените, Съвета на жените бежанка в България, Български хелзински комитет и фондация „Билитис“.

Инициативата си поставя за цел да повдигне темата за насилието над жените като повиши чувствителността и информираността на обществото към този сериозен проблем и ангажира по-силно отговорните институции, защото според статистика в Бъллгария всяка четвърта жена е жертва на домашно насилие, а всеки трети човек е ставал свидетел или познава някой, пострадал от насилие в дома си. Жертвите  често не търсят помощ от самото начало, а вярват, че нещата ще се променят. За съжаление това често не се случва.

starmedia.com

Снимка: starmedia.com

*Мария Христова е бакалавър по „Медии и журналистика“ в УНСС. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Татко на пълен работен ден


Mariela_ 1

Текст: Мариела Богданова

Мартин изглежда точно така, както и всеки друг баща с детето си в парка – удобни дрехи и стар чифт маратонки за по-голяма проходимост през калните алеи. Разликата между него и повечето мъже наоколо е, че Мартин не се грижи за детето си за час или два дневно, а „на пълен работен ден“. Кодексът на труда му дава това право, като предвижда, че бащата може да използва вместо майката отпуска за остатъка до 410 дни, след навършване на 6-месечна възраст на детето. Бащите, които избират този вариант, се ползват от закрила при уволнение през периода, а времето, през което са в отпуск, се признава за трудов стаж.

Целта на днешната ми разходка в столичния парк „Борисова градина“ е именно тази – да намеря някой като него, един от бащите в „майчинство”. Всъщност, това не ми се удава лесно. Няма нужда да изчислявам колко бащи, бутащи колички срещам и да сравнявам броя им с този на майките, правещи същото. Статистиката безспорно е в полза на жените, въпреки тенденциите от последните години все повече мъже да се ползват от законово дадената им възможност да излязат в платен отпуск по бащинство.

След точно 14 мъже, които през смях ме уверяват, че „не, не са в отпуск по бащинство“, сякаш само мисълта ги развеселява, най-накрая намирам моя човек. Кръщавам го Мартин Иванов (не иска истинското му име „да се чува наляво и надясно“), а дъщеричката му на година и два месеца – Ивана.

На въпроса ми как минава един негов ден, Мартин отговаря с чувство за хумор: „Много по-тежко, отколкото като ходех на работа. Ставам сутрин, приготвям закуска на дъщерята, излизаме да я разходя, наглеждам я докато си играе“. Питам го защо това да е по-трудно от класически работен ден. „Очите ми са на четири през цялото време, не е лесно. Онзи ден я изпуснах за две минути и, виж как лошо си удари коляното. Добре че беше малкият дявол“. После чука на дърво по пейката.

Разговорът върви съвсем естествено, почти толкова естествено, колкото Ивана щапука около една локва. Питам го как му се отразяват новите му отговорности, чувства ли се удовлетворен на края на деня. Мартин обяснява, че първоначално идеята не е била той да ползва платения отпуск след раждането на Ивана, но този вариант се оказал по-рентабилен за семейството. Освен това жена му била в особен момент на кариерата си, който не предполагал да отсъства за дълго. Сега обаче изобщо не съжалявал, че обстоятелствата са се наредили така, нямал нищо против размяната на класическите роли. И добавя през смях: „Много съм доволен, явно и мъжете ставаме за тази работа“.

Докато ние с баща й си говорим, Ивана започва да недоволства, че стоим на едно място. Знам, че минутите ми за разговор са преброени, и задавам въпроса, който най-живо ме интересува – как го възприемат роднините, съседите, непознатите… Обратно на очакваното, оказва се, че Мартин е имал проблеми с най-близките си хора. Майка му била върло против това той да излезе в отпуск, за да се грижи за детето. Той обаче не й се сърди, а я оправдава: „Хората в селата и малките градове ги е страх да не ги одумват. Майка ми се притеснява, че ще ми излезе име, а жена ми ще я обвиняват, че е лош родител“. После категорично отсича, че това не го интересува, още преди да съм го питала. Що се отнася до непознатите, с тях нямал никакъв проблем. Редовно му се усмихвали на пътя, особено жените. Спомня си, че възрастна дама от съседния вход го похвалила на всеослушание в кварталния магазин.

Накрая Мартин си тръгва с малката Ивана, за да продължат с живота си, който толкова ме интересува. Изпращам ги с поглед. У мен остава топлото чувство, че мъжете могат и да не бъдат от Марс, а жените – от Венера. И да бъдат просто от София, в името на това да отгледат едно дете.

*Мариела Богданова е студентка по „Право“  в СУ „Св.Климент Охридски“ и има изявена страст към писането. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Равенството на европейските граждани и неравнопоставеността на европейските жени

Europa.eu_Kalina 1

Снимка: Europa.eu


Текст: Калина Иванова

Развитието на политиките за равнопоставеност между половете беше сред главните критерии, по които България трябваше да работи, за да бъде одобрена като страна членка на Европейския съюз. Девет години по-късно държавата ни все още не разполага с институционален механизъм като Закон за равнопоставеността на жените и мъжете. Жените у нас получават с 13,5 на сто по-малко отколкото мъжете и заемат непропорционално малко ръководни постове в парламента, органите на местната власт и бизнеса.

Парадокси на равенството

Разликата в заплащането между жените и мъжете отразява дискриминацията и неравнопоставеността между двата пола на пазара на труда, но темата засяга още: безработицата и социалната несигурност, разделението на труда по пол, домакинския труд и дори разделянето на обществена и частна сфера, както и имиграционните процеси. Според данните на Европейската комисия България отчита 14,7% неравенство е заплащането при средна стойност за Европа от 16,4 %. Цялостната статистика за ЕС показва изненадващи резултати, тъй като в страни като Словения, Малта, Полша, Италия и Румъния т. нар. “gender pay gap” е под 10%. А в държави като Унгария, Словакия, Чехия, дори Германия и Австрия този показател надвишава 20%, а в Естония той достига до 30%.

Равнопоставеността на половете стои в основата на ценностите в европейската общност. От икономическа гледна точка тя е необходима за постигане на максимален растеж в ЕС, а използването на потенциала на жените е предпоставка за ускоряването на процеса. Това включва и осигуряването им на по-голям и гарантиран достъп до отговорни, управленски постове както на институционално ниво, така и в бизнеса.

Липсващите основи на равните възможности между половете

През 2013 г. Европейската комисия внесе предложение за налагането на квота от 40% за жените в управителните бордове на публичните компании. То все още не е прието от всички държави членки, част от които официално заявяват, че са против. България е сред тях, а мотивацията ѝ гласи, че решението за фиксирани квоти трябва да се вземе на национално ниво. Въпреки, че правото на недискриминация по признак пол е гарантирано в Хартата на основните права на ЕС, държавите членки са тези, които решават как да се работи за постигането на резултати по дадена директива. Според Индекса на Европейския институт за равенство между половете средната стойност за паритета между половете в България е едва 38,5%, при средна стойност от 52,9% за ЕС.

Според данни на КНСБ едва една пета от народните представители в държавата са жени, а една десета са кметове. Липсата на закон, който да гарантира равните възможности у нас, допълнително усложнява ситуацията. Последният Национален план за действие за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете е приет през 2015 г., а в началото на тази година стана ясно, че Комисията по труда, социалната и демографската политика е приела Законопроекта на първо четене. Според коментара на омбудсмана Мая Манолова засега текстът има по-скоро пожелателен характер, липсва конкретика и в него се предлагат стратегии, които вече се прилагат. Предстоят промени между първо и второ четене, които трябва да подобрят съдържанието на Закона. Опитите той да бъде внесен датират от 2002 г., а натискът за влизането му в сила идва от страна на ЕС и ООН.

Причините

Макар и днес равенството да се гарантира конституционно, то се оказва някак „безплътно“ пред традиционната концепция за права, зависещи от „природните качества“ на индивидите, или социалните групи, към които те принадлежат.

Публичната сфера е била доминирана от мъжете твърде дълго, а историческото изключване на жените като политически субекти от нея е бетонирало сексистки стереотипи, които трудно могат да бъдат изкоренени изведнъж. Явната полова йерархия е причина за половата сегрегация на труда и компетенциите, на пространства и власти.

Известно е, че една от основните пречки пред участието на жените в политиката е неравнопоставеността по отношение на т. нар. индикатор за време. С други думи – жените по света отделят средно по четири часа на ден, за да се занимават с домакинска работа и грижи за другия. Тази работа, която в крайна сметка е неплатена, се счита за „типично женска“ и това води до общото ѝ подценяване и незачитане. „Двойният товар“ при съчетаването на работа и личен живот представлява огромно предизвикателство за повечето жени днес.

В България жените работят предимно в оцеляващите сфери, където липсва държавна подкрепа: текстилна индустрия, услуги, търговия, обществено здраве и образование. Това е типичен пример за сегрегация в заетостта. Като причини за феминизирането на тези сектори могат да се отчетат традиционните социални нагласи, както и по-голямата готовност на жените да работят за по-ниско заплащане, сравнени с мъжете.

Немаловажен фактор е и потенциалното майчинство, с което една жена би „ощетила“ своя работодател. Същото важи и за работещите на държавна позиция, където заплатите традиционно остават по-ниски. А разликата в заплащането между мъжете и жените се усеща още по-болезнено, когато стане дума за пенсии – средно 30 на сто в полза на мъжете в България и 40 на сто в ЕС.

*Калина Иванова е бакалавър по „Журналистика“ и магистър по „Социални изследвания на пола“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Извървяхме километър в нейните обувки


Текст: Гергана Ненова

Четвъртото поред шествие „Извърви километър в нейните обувки“ се проведе вчера /13-ти март/ , точно на Сирни Заговезни – деня, в който се помиряваме със своите и чуждите грешки. Въпреки студеното и дъждовно време и тази година мъже се качиха на обувки с високи токчета, за да изразят загрижеността си по проблема за насилието над жени и солидарността си с жените жертви на насилие.

Walk_event_1

Снимка: Гергана Ненова

Запитахме някои от участниците какво ги мотивира да се включат в шествието. „Имам угризения на съвестта като мъж, а мъжете са насилниците“, заяви един от участниците. Той  добави, че би трябвало повече мъже да си дават сметка за този проблем и че за окончателното справяне с него е необходимо да се хвърли светлина върху всички тъмни кътчета на отношенията ни.

„Имам много познати, които са жертва на насилие от мъжете си, заставам на сто процента зад това и си казах, че трябва да стана част от събитието“, каза младеж, който се присъедини спонтанно към шествието.

Надежда Дерменджиева от Българския фонд за жените призова за скорошното подписване на Истанбулската конвенция, „фундаменталния документ, с който страната ни ще се ангажира да се справи с проблема“. Моника Писанкънева от Фондация „Ресурсен център – Билитис“ изтъкна, че насилието над жени засяга особено тежко жените от малцинствените групи, които често са невидими в общественото пространство-жени от етнически малцинства, хомосексуални жени, транс-жени, бежанки. Тази година сред организаторите на събитието е и Съветът на жените бежанки в България. В инициативата се включиха и младежите от Национален център за безопасен интернет, които обърнаха внимание върху проблема с онлайн насилието и кампанията си #‎облечисебе, насочена срещу прекомерния обмен на провокативни и голи снимки в Интернет.

Въпреки серзността на темата настроението по време на събитието беше приповдигнато и участниците в шествието се забавляваха под звуците на музика.

Walk_event_3

Снимка: Гергана Ненова

*Гергана Ненова е докторант по Социология в СУ „Св.Климент Охридски“, автор на статии и блогър. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Мъже на точкета ще се разходят по Витошка

Walk a mile in her shoes

Атрактивната гледка на мъже носещи дамски обувки на висок ток ще може да се види на 13 март 2016 г. на столичния бул. Витоша. Събитието се организира като част от кампанията „Извърви километър в нейните обувки“, която си поставя за цел да привлече медийното внимание и да повиши чувствителността на обществото към проблемите свързани с всички форми на насилие над жени. Организаторите на това на пръв поглед комично събитие се оказват добре познати и утвърдени имена като Информационното бюро на ЕП, БЧK, Българският фонд за жените, Българският хелзинкски комитет и други неправителствени организации.
Желаещите да се включат в демонстрацията трябва да бъдат в 12,30 ч. на т.нар. „Аптека“ (кръстовището на булевардите „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“) в неделя /13 март/. За участниците в шествието ще бъдат осигурени известен брой обувки на висок ток, но поради големия брой очаквани желаещи, организаторите молят всеки, който има възможност, да вземе назаем чифт дамски обувки на висок ток.
Мъжете са официално поканени да присъстват и да изразят ясно своята солидарност към пострадалите от насилие жени, които по данни на Агенцията за основните права на ЕС от 2014 г. са 28%. С шествието, което се организира за четвърта поредна година, организаторите искат да насочат вниманието на обществото и институциите и към Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борбата с насилието над жени и домашното насилие, която България все още не е подписала и ратифицирала. В допълнение, има само един международен договор, който цели цялостно изкореняване на насилието над жени и това е „Истанбулска конвенция“, която изисква от държавите да приемат в националните си законодателства и да прилагат три групи мерки: превенция на насилието срещу жени, защита на жертвите и наказателно преследване на извършителите.

Снимка Сергей Антонов_OffNews.bg

Снимка: Сергей Антонов, OffNews.bg

*Светлана Лазарова е бакалавър по „Стопанско управление“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.