Феминисткото изкуство като бойно поле


Текст: Калина Иванова

„Трябва ли жените да са голи, за да са част от изложба в музея Метрополитън?“, това питат Guerrilla Girls през 1989 г., докато ни замерят с факти. По-малко от пет процента от модерното изкуството в големите галерии в САЩ е дело на жени артисти, но за разлика от това 85% от голите портрети са на женски тела. 27 г. по-късно положението с колекционерското изкуство не се е променило особено, затова и анонимните феминистки активистки продължават да организарат своите акции, скрити зад маските на горили.

large (1)Истината е, че повечето хора на улицата ще се затруднят да назоват дори три световноизвестни жени артисти (с изключение на Фрида Кало). През 1968 г. група от 400 активистки протестират срещу конкурса Мис Америка в Атлантик Сити като демонстративно хвърлят на боклука „женски“ продукти за красота и високи токчета. Това може да се приеме и като първата съвременна форма на феминистки активизъм – „Women’s Liberation“ и заемане на позиция срещу патриархалните устои на обективизиране и контрол над женските тела и репрезентации, както и насърчаването на пасивност и мълчание при жените.

Личното е политическо, а най-личното се превръща в изкуство

През 70-те и 80-те години голяма част от феминистките организации по света се радикализират в контекста на половата дискриминация, която срещат всеки ден. На преден план застават и по-маргинализирани представители на движението, които не се чувстват част от преобладаващите хетеросексуални жени от средната класа (афро-американските жени, латино-американките, жените от третия свят, жените от работническата класа и лесбийките).  Започва да се обръща внимание на т.нар. пресечност (intersectionality) – различните фактори, изграждащи личностната идентичност, която отчита не само категорията пол, но наред с нея и раса, класа и сексуалност, етнос, вързраст…

Същото важи и за жените в изкуството. Защото да си жена артист в среда, която е доминирана от мъже, означава че трябва да се трудиш двойно повече, за да бъдеш автоматично подценена и оставена като резерва. Работата на жените артисти в САЩ през 70-те г. е пример за съпротива, тя е коренно различна от нещата, които по това време се излагат в галерии, или се преподават в университета. Феминисткото съвременно изкуство има изцяло политическа задача. То се стреми да създаде диалог от женска перспектива като задава директни въпроси и търси честни отговори. По тази причина много от тези произведения на изкуството, в това число и феминисткият пърформънс, са някак крайни и поляризиращи, но винаги имат своя предмет на критика.

Жените, които отказаха да бъдат просто бележка под линия

Те „нямат място“ в галериите поради своя пол, затова сами създават алтернативни общности, чрез които да се борят за видимостта си в света на изкуството и да провокират обществени размисли. A.I.R. (Artist in Residence) е първата такава галерия в Ню Йорк. Малко по-късно Джуди Чикаго, една от водещите феминистки артистки, основава първата университетска програма за феминистко изкуство. Тя, заедно с Арлийн Рейвън и Шийла де Бретвил създават и The Feminist Studio Workshop – в основата на всички тези дейности стои една сплотена общност, която прави всичко сама и се стреми да работи за общественото съзнаване на женските проблеми. Доместикацията, пасивността и традиционната роля на жената в обществото, жертвите на изнасилване, репродуктивните права, политиката, ниското заплащане, индустрията за красота, менструацията, остаряването и стигматизирането на жените като леки, са сред най-важните теми, върху които стъпват феминисткото изкуство и активизъм.

Те често използват алтернативните медии, плакати, видео арт и пърформънс поради факта, че не са белязани от историческата мъжка доминация, както е в случая с рисуването на картини и правенето на скулптури. Този нетрадиционен подход цели и да разшири дефиницията на това какво въобще е изкуството днес. Което ни отвежда към мимикрирането му в други нюанси на активизъм като например пърформънс (Йоко Оно, Ханна Уилке, Лесли Лейновитц, Марина Абрамович, Ани Спринкъл и др.), публични политически акции на феминистки групи (Femen, Украйна), феминистки пънк (Pussy Riot, Лидия Лънч, цялото Riot grrrl движение през 90-те), DIY зийнове, комикси, и не на последно място, всички жени, които днес пишат книги, използват медиите и социалните мрежи, правят образователни YouTube видеа, говорейки за равнопоставеност между половете и феминистка критика. Интернет най-накрая отвори достъпа до произведенията на жените артисти, които днес успяват да промотират работата и манифеста си независимо от слабата им репрезентация в големи галерии.

Бавното разместване на тектонските плочи на сексизма в Запада се случва. Днес жените успяват да се докажат като артисти повече от когато и да било преди. Но достатъчно ли е това щом едва пет процента от тяхната работа се показва в музеи и галерии, на фона на това, че 51% от днешните визуални артисти са именно жени? И все пак… важно е да се отчете, че онова, което започва като субкултура в САЩ, днес е въпрос на мейнстрийминг, който има потенциала да променя социални нагласи и поведения. Днес все повече жени разбират, че Феминизъм не е мръсна дума, и че вместо повод за ограничения, движението е основа на справедлива критика. Критика, която може да вдъхновява смислено, и понякога брутално искрено изкуство.

*Калина Иванова е бакалавър по „Журналистика“ и магистър по „Социални изследвания на пола“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.