С-л-и-в-е-н. З-а-т-в-о-р. Ж-е-н-и.

Текст: Мариела Богданова


SlivenТози въпрос трябва да го е нямало в училищните анкети. Питаха ни кой е най-високият връх, коя е най-пълноводната река, къде е най-голямата пустиня. Ученик в шести клас спокойно можеше да спечели играчка за елха или дребно пакетче с флумастери, ако познаеше например, че точно Духлата е най-дългата пещера у нас. Но този въпрос наистина го нямаше в училищните анкети. Никой не ни питаше: „Деца, знаете ли къде се намира единственият женски затвор в България?“.
Сливен. Отговорът е Сливен и вероятно повечето от вас отдавна го знаят. Все едно решаваш кръстословица. Кратко описание, шест празни кутийки, думата е позната и всичко е наред. Щеше да бъде чудесно, ако не беше толкова повърхностно.
Никога преди да напиша тази статия не се бях замисляла защо в цяла една държава има само един женски затвор. Не ми беше хрумвало колко сериозен проблем може да бъде това. Не се бях питала как живеят жените-майки далеч от децата си, как понасят обществения натиск. И защо изобщо са попаднали там.
Международната практика няма единно становище по въпроса дали жените трябва да изтърпяват лишаването от свобода в отделни затвори или на обособени места в затворите за мъже. Единствената цел на стандартите за отделяне на жените от мъжете е да се осигури сигурността на жените в периодите на ненаблюдавани дейности. Иначе няма пречка мъже и жени да бъдат на едно място по време на публични занимания.
Женският затвор в Сливен обаче не осигурява сигурност, а изолация. У нас има 11 затвора за мъже, благодарение на което лицата от мъжки пол изтърпяват присъдата си в този от тях, който е най-близък до постоянния им адрес. Жените в Сливенския затвор обаче са събрани от цяла България. Повечето от тях са живели в крайна бедност преди да попаднат там. За семействата на тези от по-отдалечени градове е изключително трудно да предприемат дълго и скъпо пътуване до Сливен, което отнема в пъти повече време от самото свиждане. Факт е, че освен България има и други държави в Европейския съюз, които разполагат само с един женски затвор. Сред тях са Малта, Естония и Кипър, но тяхната територия е несравнимо по-малка от българската.
Сред основните принципи на пенитенциарното законодателство е принципът на прогресивната система. Той се изразява в задълбочено проучване на личността на престъпника, в постоянно проследяване на измененията, които настъпват в нея и своевременно реагиране с предвидените средства за въздействие. Принципът намира приложение при изменение на режима в по-лек или в по-тежък, като се зачитат работни дни за намаляване на срока на наказанието, като се премества осъденият от един в друг тип заведение. Всичко това има за цел да премахне „чувството за предопределеност и безперспективност, водещи до постоянна деградация на личността и невъзможност за социална интеграция след освобождаването“. Огромен проблем в Сливенския затвор е, че този принцип реално не се прилага. Повечето жени изтърпяват целия период на присъдата си, при това в условията на режима, първоначално определен от съда. По думи на Цвета Стоева, изготвила доклад „Жените в затвора“, „жените биват предлагани за предсрочно освобождаване пет пъти по-рядко в сравнение с мъжете, въпреки че преобладаващата част от тях са осъдени за ненасилствени престъпления, а вероятността за рецидив е двойно по-малка“.
Наличието на само един женски затвор в България би могло да не е проблем при една по-малко закостеняла и консервативна наказателна система от нашата. Но действителността в България е такава, че законът залага твърде много на лишаването от свобода като метод за наказание. Според специалисти е нужна много по-голяма гъвкавост на системата за изтърпяване на наказанията. 50% от жените изтърпяват присъди за кражби и грабежи с много ниска материална стойност, много малка част от тях са извършили второ и последващо престъпление, т.е. са в условията на рецидив. В този смисъл, лишаването от свобода следва да се приема като крайна мярка, още повече, че 96% от жените в затвора са майки. Негативните последици от тази свръхстрогост на закона по отношение на много уязвима социална група, са много. На първо място, жени, изтърпели присъда в затвора, твърдят, че изпитват огромно страдание, физическа болка, от насилствената раздяла с децата им и невъзможността за последващи редовни контакти с тях. От друга страна, много от затворничките са самотни майки, което обяснява защо всяко трето дете е настанено в институция, при роднини или приемно семейство. Накрая, никое общество няма интерес децата му да растат извън семейна среда, при положение, че съществуват алтернативни начини една майка да бъде наказана за противоправното си поведение.                                                 С-л-и-в-е-н. Шест букви. З-а-т-в-о-р. Пак толкова. Кръстословиците не са знание, те са просто подредени думи, зад които обикновено не стои нищо. „Къде се намира единственият женски затвор в България?“, ще питат. С-л-и-в-е-н, ще попълня аз. Но после ще пита ли някой: „Сливен не е ли далеч от Видин?“, „Вярно ли, че в Сливен лежали по десет години строг режим при добро поведение?“ и „Кога ще си дойде от Сливен Ивана, дето открадна хляб и консерви за тринайсет лева?“. Едва ли ще пита, ще вземе да става некръстословично, сложно…
Да си жена също не е просто. Особено в затвора.

*Мариела Богданова е студентка по „Право“ в СУ „Св.Климент Охридски“ и има изявена страст към писането. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.