Стела Енева: Трябва да се показва как е станал някой от нищо – нещо

se3

Picture 1 of 4

текст и снимки: ГАБРИЕЛА МАНОЛОВА, Обединени Идеи за България

Вицешампион от Пекин (2008г.), 2 сребърни медала от Лондон (2012г.), основател на спортен клуб за хора с увреждания и ветерани във Варна както и на фитнес залата „Спортен дух”, Стела Енева промени българското общественото мнение по две болезнени теми: в България може да се прави спорт и хората с увреждания могат да са ролеви модели и за хора без здравословни проблеми.

Стела Енева е професионален лекоатлет в категорията хвърляния (гюле и диск) и национален състезател към Българската параолимпийска асоциация от 2002 г. насам. Вицешампион от параолимпийските игри в Пекин през 2008 г., тази година тя се разписа като един от най-успешните състезатели в Лондон с два сребърни медала, съответно в мятането на диск и тласкането на гюле. Освен със спортните успехи на световна сцена, 37-годишната варненка може да се похвали с изключително значим проект на местна почва – основаването на спортен клуб за хора с увреждания и ветерани в родния й град, както и на фитнес залата „Спортен дух”.

Как тръгна по пътя на спортиста?

Със спорт се занимавам още от дете, но не професионално – просто за здраве. От малка съм с увреждане и тогава не знаех, че има професионален спорт за хора с увреждания. Лятото на олимпийските игри в Сидни [2000 г.] случайно попаднах на репортаж, че Иванка Колева от Стара Загора се е завърнала от олимпийското селце и е станала олимпийска шампионка на хората с увреждания. Първоначално много се озадачих, но видях, че става дума за професионално ниво и е доста сериозно. Аз съм типът човек, който обича да рискува в живота, да провери как е от едната и от другата страна. Затова реших, че е хубаво да опитам. Както се казва, човек търси себе си цял живот. Вече бях завършила Икономическия университет във Варна, със пециалност счетоводство и контрол. Бях избрала това поприще от практична гледна точка – за човек с две подколенни протези е добре работата ми да бъде предимно в седнало положение, за да не се напрягам постоянно. Никога не съм и предполагала, че накрая ще стана такъв голям спортист и много се радвам, че рискувах. Бих казала и на хората да търсят себе си и да рискуват. Въпреки че понякога не се случват нещата, трябва да се опита, защото могат да намерят своя път в живота професионално.

Какво са олимпийските игри за теб?

Олимпиадата, това е нещо много велико, което един голям състезател очаква трепетно. Защото всеки състезател иска да се качи на почетната стълбичка и най-вече да чуе химна на република България.. на неговата си страна всъщност! [смее се.] Невероятно е това да отидеш на олимпиада, защото хората гледат на теб като на велик човек. Пиер дьо Кубертен е казал, че е важно участието, не победата. Но, може би, дори в началото това да е било истина за мен, във времето към мен се утвърдиха очаквания за резултати. Това е 80 000-на публика, която става на крака, ръколпяска, слуша химна на родината ти. Уважението на такава публика – това те надъхва още повече и така си даваш сила и кураж, че може би ще изкараш още една олимпиада! Само аз и треньорът ми знаем през какво сме минали през последните 4 години в подготовка на Лондон – лишения, много труд и дисциплина, която трябва да се спазва.

Имаш ли ролеви модел? Някой, който да те е вдъхновил и послужил като попътен вятър в живота ти?

Завърших второто си висше тук, в Национална спортна академия. (сочи сградата зад себе си.) Треньор съм по лека атлетика. Веднъж, в студентските ми години, по време на лекция, обявиха, че Сергей Бубка е новият Доктор хонорис кауза на университета. Когато този човек влезе в лекция, видях излъчването му, етикецията му, отношението му. Разбрах, че има своя школа в Украйна, член е на Международния олимпийски комитет и други управителни органи и клубове. С други думи, оставил е страшно много след себе си, включително последователи. В началото ми беше нещо като идол от гледна точка именно на това. Също така, разбира се, той държи световните рекорди за овчарски скок, което е забележително постижение.

Освен това, Иванка Колева. Мисля, че е доста борбена. Има голям хъс за живот. Тя е с две бедрени протези и не се предава. В момента се готви за седма олимпиада в Рио де Жанейро, което е наистина невероятно. Това искам да изтъкна – че въпреки че тя е в количка, пак се бори, показва и винаги е във финалите. Запазва постоянно ниво.

За какво мечтаеш?

Мечтата на един професионален спортист обикновено е да стане олимпийски шампион. Но каквито и успехи да се постигнат, винаги има върху какво да се работи. Моята мечта е от тук насетне да намеря един свой последовател за спортната зала във Варна за хора с увреждания и заедно с него да спечелим олимпийски медал на игрите в Рио.

Какво би казала на млад човек с увреждане, който не вярва в успеха си?

Той първо трябва да повярва в себе си, че може. Не трябва да разчита изцяло на някой друг. Ако един здрав човек изпълнява някаква дейност, независимо каква – например да отиде от точка А до точка В – той ще отиде за един час. Докато един човек с увреждане може да отиде за 2 часа и половина. Но той не трябва да се предава. Не трябва да предава своята злоба. Трябва да бъде винаги позитивен. Знам, че в момента в България се правят опити да се помогне на хората с увреждания, че постоянно се казва, че трябва да се направи едно или друго за нас. Но мисля, че е също толкова важно за хора като мен да дават добър пример. Отстрани се забелязва какъв е плодът на труда ни, но не се вижда какъв път сме изминали и как. Трябва да се показва как е станал някой от нищо – нещо. Не трябва изцяло да лежим и да чакаме разрешение на проблемите от държавата или околните сякаш са ни виновни. Един човек, щом е роден на този свят, е пълноценен и нужен. Просто трябва да намери себе си да не се отчайва; да продължава все така напред, въпреки трудностите. На откриването на параолимпийските игри тази година имаше един физик [говори за Проф. Стивън Хокинг], който е пълен инвалид – само един мускул на лицето му работи, а е измислил гениални неща.

А самата ти как се справяш с трудните моменти?

Човек винаги има бариери. Но не се е стигало до това да се откажа от дисциплина или да кажа „Писна ми от тежести!” (защото на ден между 10 и 15 тона щанга ми минават през ръцете) или „Не мога!”, защото знам, че ще зарадваме България, знам, че това е трудът, за който с години съм се лишавала и трудила и не мога да зарежа нещата с лека ръка заради моментна слабост. Човек трябва да се чувства удовлетворен и щастлив и така ще получи уважението на хората. Ето, например, в община Варна ме направиха почетен гражданин на Варна, за което съм им много благодарна. Те винаги са ми помагали за подготовката, освен за параолимпийсклите игри, също и за други състезания. От Министерството на спорта също така са ми помагали. Имам и други спонсори. Сега ми се изработват и нови протези. Така че човек винаги има трудности и не трябва никога да се предава.

15 мнения за “Стела Енева: Трябва да се показва как е станал някой от нищо – нещо

Коментарите са затворени.