Палестинският въпрос, Част I: История и причини за конфликта

текст: Александър Димитров / снимка: palestineatheart.wordpress.com

an-eye-on-palestine

Светът открай време е бойно поле, чийто лагери се менят според дипломатическите нужди, общите интереси и баланса на силите. Не съществуват съседни държави, които да не са били разкъсвани от териториални, етнически, религиозни или други претенции в един момент от историята си. Периодът на колониализма, световните войни, Студената война между американския и съветския лагер – примерите са десетки.

Един конфликт обаче е печално характерен, дълъг и жесток – този между Израел и арабските страни, или т.нар. „Палестински въпрос”. В този материал с Калина Дренска ще се опитаме да ви запознаем малко по-накратко и възможно най-безпристрастно с неговата есенция ­– причините, историята, особеностите му.

 Началото: 1896 – 1948

Модерните корени на сблъсъка са политическите течения на Арабския национализъм и Ционизма. Крайните настроения и от двата лагера полагат основите на кървавата конструкция, която ще продължава десетилетия наред по-късно.

През 1896 година австриецът Теодор Херцл основава Ционизма като политическо течение. На Първия ционистки конгрес година по-късно той изтъква нуждата от създаване на израелска държава на територията на Палестина като контра на силните анти-семитски настроения в Европа.

През 1917 година британският външен министър Артър Балфур официално прилага Декларацията Балфур. В нея се подкрепя създаването на еврейска държава на територията на Палестина – само и единствено при условие, че не бъдат накърнени религиозните и граждански права на обитаващите териториите други общности. Това предизвиква гневни реакции от страна на арабските нации и през 1920 година избухват масови палестински бунтове. Същата година се създава и „Хагана” – паравоенна израелска групировка, която е основата на днешните Израелски отбранителни сили.

В условията на Втората световна война и все по-големите трудности с израелското население, британските власти делегират отговорността за израелците и тяхната държава на ООН през 1947 година. Тогава се прилага и Резолюция 181, която разделя Палестина на две държави, една „независима арабска” и една „независима еврейска”. Така се стига до 14 май 1948 година, когато премиерът Давид Бен Гурион обявява независимостта на държавата Израел. С раждането на Израел започва и първата от редицата тежки войни между двата лагера.Бен Гурион обявява независимостта на Израел. Горе - портрет на Теодор Херцел(снимка: Бен Гурион обявява независимостта на Израел – под портрет на Теодор Херцл)

Най-важните сблъсъци: 1948 – 1973

Това е периодът с най-тежки сблъсъци, свързани с конфликта. След Арабско-Израелската война от 1948 година, през 1956 година следва Суецката криза, където Франция, Израел и Великобритания нападат Египет.

Безспорно най-важна обаче е Шестдневната война от 1967 година, чийто териториален отпечатък остава и до днес. В нея израелците постигат безапелационна победа и завземат редица територии – ивицата Газа и Синайския полуостров от Египет, Западният бряг (включая и Източен Йерусалим) от Йордания  и Голанските възвишения от Сирия.

В следствие на конфликта на 22 ноември 1967 година ООН приема Резолюция 242, в която е заложена идеята за връщане на територии в името на мира. Постановява се „незабавното изтегляне на израелските въоръжени сили от териториите, окупирани в скорошния конфликт”. Проблематично се оказва тълкуването на „окупираните територии” в английския и френския вариант на резолюцията. Израелците възприемат английския, арабските страни – френския. За израелската страна това значи „някои, но не всички територии”, за арабите – „всички, а не някои”.

Именно това несъгласие, както и някои други фактори, водят и до Войната от Йом Кипур шест години по-късно (1973 година). Тя от своя страна посъбужда дипломатическия свят и намеква за нуждата от по-активно посредничество за укротяване на конфликта. Огромен е отпечатъкът от Войната от Йом Кипур и върху израелско-египетските отношения.

 Пътят на дипломацията: 1978 – 2012

Във връзка със споменатото затопляне на израелско-египетската дипломация, през 1978 година се подпизва Споразумението от Кемп Дейвид, което фактически е мирен договор между двете страни. Ходът е изключително смел, особено за египтяните, защото така те рискуват да си навлекат гнева на другите арабски държави. Това се случва и страната е изключена от състава на Лигата на арабските държави за период от десет години – от 1979 до 1989 година.

Кемп Дейвид инспирира една линия на активни дипломатически опити за уравновесяване на везните и миротворчество. Важни стълбове са Мадридската конференция от 1991 година и Договорите от Осло от 1993 година. Събирането в Мадрид води до подписване на мир между Израел и Йордания. В рамките му обаче няма палестинска автономна делегация в лицето на представители на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и това значително опорочава инициативата.

Осло поправя тази грешка, като най-сетне израелци и палестинци имат възможността лице в лице, на равна нога, да дискутират конфликта между тях. Под егидата на американския президент Бил Клинтън, премиерът на Израел Ицхак Рабин и Ясер Арафат постигат легендарен напредък, дал огромни надежди за успокояване на кървавия конфликт. Израел признава ООП на Арафат като легитимен представител на палестинците, а ООП признава правото на израелците да имат своя официална държава и поема ангажимента за отказ от тероризма и насилието.

Клинтън, Рабин и Арафат в Осло(снимка: Клинтън, Рабин и Арафат в Осло)

Надеждите обаче повяхват в условията на съпротива от страна на палестински крайни групировки като ХАМАС, както и в лицето на множество израелски екстремисти. 2000 година идва с провала на Мирния процес от Осло. Преговорите от добилото емблематичност селище Кемп Дейвид са безплодни, а същата година маркира и началото на Втората интифада (арабски термин, значещ „въстание”).

Саудитският мирен план от 2002 година в Бейрут обещава признаване на израелската държава, но само при връщане на израелците в границите от юни 1967 година. Допълнителни условия са основаването на палестинска държава по Западния бряг и ивицата Газа, както и уреждане на тежкия проблем с палестинските бежанци. Този фрагмент също отпада поради нова вълна на насилие и ескалация в палестинския въпрос, както и разминаване на позициите на двете страни. Опитите за подновяване на инициативата от 2007 година в Рияд пък са последвани от Войната в Газа от 27 декември 2008 година.

Най-кратко казано, проблемът остава все един и същ – освен религиозният екстремизъм, максимумът на израелските отстъпки е по-малък от минимума на палестинските искания. Двата лагера така и не постигат съгласие, а международната общност не успява да се намеси подобаващо.

Палестина-Израел остава нискоинтензивно огнище, което на даден период от време избухва. След войните от средните десетилетия на XX век, такива разгаряния стават Първата интифада от 1987 до 1993 година, както и вече споменатата Втора интифада, заела пет години между 2000 и 2005 година. След Войната в Газа за зимните месеци на 2008-2009 година, тази година отново се стигна до рязка ескалация в лицето на израелската операция „Защитен стълб” в Газа. За седмицата между 14 и 21 ноември 2012 година стотици ракети взеха над 100 жертви и оставиха над 1000 палестинци ранени. Статистиките при израелците са 4 убити и над 200 ранени.

Причините за проливането на десетилетна кръв

Изключително трудно е да резюмирам възможно най-кратко главните причини – освен чисто културните и религиозни фактори, за конфликта. Най-просто казано те се свеждат до четири неща: Йерусалим, уреждането на граници, израелското заселничество и бежанците.

 Йерусалим

Голямата битка за Йерусалим се нарича Източен Йерусалим. Палестинците искат тази част от града, защото тя е прилежаща към Йордания преди Израел да победи в Шестдневната война. В една бъдеща палестинска държава те виждат Източен Йерусалим като еднолична столица. Освен това Старият град е и третото най-свято място според каноните на Исляма.

Израелците нямат никакво желание да разделят града, уповавайки се на закон от 1980 година, повеляващ, че „Йерусалим – обединен и неразделим е официалната столица на държавата Израел”. За отделянето на палестинските квартали, израелското правителство често използва и барикади и изкуствени съоръжения, които немалко пъти са предизвиквали сравнения от страна на анализаторите със Стената.

 Границите

Ключовата дата тук е 1967 година, както изтъкнах важността на Шестдневната война преди. Палестинците искат всякакви преговори да започнат от позицията, че всички територии, окупирани от Израел след победата от това сражение, принадлежат на бъдещата държава Палестина. Всяко парче земя, което е дадено на израелците, трябва да бъде компенсирано с друга територия като заменка.

Израел иска да включи целият Йерусалим в границите си, както и огромното количество израелски заселнически райони, които се намират на територията на Западния бряг. Трактовката на „всички територии” от 1967 година остава все още различна в мисленето на двата лагера. 

Заселничеството

Заселничеството е един от най-тежките и труднорешими проблеми в конфликта. В района на Западния бряг положението е трагично, като израелските незаконни заселници консумират до 80% от водните ресурси на палестинците, оставяйки ги без нормални комунални заслуги. Въпреки постановлението на Международния съд в Хага от 2004 година, строго осъждащо барикадите и заселническите действия на израелците, постройките продължават да се роят по земите на Западния бряг и в Източен Йерусалим. Според статистики броят на заселниците в тези два района е близо 430 хиляди. Незаконните ходове на израелското правителство в ущърб на палестинското население не са подкрепяни не само от ООН и редица страни, но и от най-близкия дипломатически съюзник на страната – САЩ.

Израел иска да запази тези територии със заселниците в тях. Палестинците искат неминуемо опразване на окупираните земи, с обявен толеранс за някаква минимална квота заселници и евентуална териториална компенсация за тях.

Изгорени от израелските заселници маслинени дървета(снимка: изгорени от израелските заселници маслинови дървета)

Бежанците

Безспорно най-многобройният въпрос пред двете страни е този за бежанците. С основаването на държавата Израел през 1948 година и последвалия конфликт, 700 хиляди от общо 900 хиляди  палестинци са прогонени или сами напускат по принуда територията на страната. Още близо 300 хиляди са прогонени от Шестдневната война. Този милион е в следствие само на два конфликта, като общият брой на палестинските бежанци с развитието на поколенията надхвърля 4 милиона души и е най-голямата бежанска общност в света.

По силата на Резолюция 194, приета от Генералната Асамблея на ООН и Член 13 от Всеобщата декларация за правата на човека, палестински бежанци имат неоспоримото право да се завърнат обратно в обитаваните от тях (от техните семейства) преди това земи и да получат компенсация за своите загуби.

Израел е изрично несъгласен с идеята за завръщане на бежанците от изминалите войни по родните им места. Критиката на управляващите е, че това е ход за унищожаване на държавата Израел по демографски път и павиране на пътеката за унитарна палестинска държава.

Палестинците, естествено, подкрепят правото на завръщане и смятат, че неизпълнението е нещо, нарушаващо принципите на международното право. Някои дискусии лансират идеята за компенсация по някакъв начин, вместо изпълнение на това право, ако то наистина е огромен проблем за израелските власти.

Във втората част, разглеждаща политическите сцени в Израел и Палестина, както и похода на Палестина към международно признаване в международните институции, Калина Дренска ще ви разкаже още интересни неща. Надяваме се те да допринесат за една обща, обективна картина на израелско-палестинския конфликт.

15 мнения за “Палестинският въпрос, Част I: История и причини за конфликта

  1. Elève en 5e au collège public Joseph-Bédier. les listes nouveau maillot om par chacun des quatre socialistes se tiendraient dans un mouchoir de poche. a commencé à utiliser de la viande de cheval provenant de Styrie sud et dAllemagne il y a foot dortmund an et demi? ?Le Tchèque fait le break au sixième jeu pour mener 4-2 tandis que match amicaux portugal euro 2012 Fran?ais sénerve et court davantage que son adversaire. ce dernier a mis en garde contre la montée dun fascisme islamique, où le chef de lEtat a dit vouloir redonner confiance à un monde paysan désorienté.

Коментарите са затворени.