Музеят на социалистическото изкуство – мисията неопределена

1

текст и снимки: АЛЕКСАНДРИНА ГЕОРГИЕВА

След първото ми посещение в Музея излязох с неприятното чувство, че нещо не ми е съвсем ясно. Видях монолитните статуи на Ленин и Димитров, оптимистични фигури на работнички и розовобузестият Вълко Червенков, галещ житата. Видях разпити на партизани и строежа на Хаинбоаз. До всяка статуя и картина – табелка с името на автора и годината на създаване.

Това, което липсваше, бе концепция

Историята на музея започва през 2010, когато министърът на културата Вежди Рашидов внася в Министерския съвет предложение за създаване на Музей на тоталитарното изкуство. Още тогава той подчертава, че темата е развитието на визуалните изкуства от „близката история” – без политически контекст. Мястото – до метростанция „Г.М.Димитров” е нарочно избрано заради липсата на „друг исторически смисъл”. Самият музей е филиал на Националната художествена галерия, в него присъстват и материали от Историческия музей.

4

Година и половина по-късно бива открит Музей на социалистическото изкуство. Кога и защо името е било променено, остава загадка, при положение, че три месеца преди откриването в Народното събрание все още се говори за първоначалното предложение.

Кои са проблемите на музея в сегашния му вид?

*ЛИПСАТА НА ДЕФИНИЦИЯ на това що е то социалистическо изкуство: неподготвеният посетител вижда произведения от 44 до 89-та година, включително звездата на Партийния дом, която не е ясно защо е изкуство. Картини и статуи без история и контекст.

*ЛИПСАТА НА РАЗГРАНИЧЕНИЕ между произведенията на социалистическия реализъм, пропагандното изкуство и произведения без политически контекст, който просто са били създадени по онова време. Дисидентското изкуство липсва изцяло в музея. При това положение целта „социалистическото изкуство”, каквото и да значи това, да се разглежда извън политическия си контекст просто е оксиморон.

3

От това произтичат и комични ситуации. Изявление от Министерството на културата гласи, че подобни музеи са създадени в много европейски държави, като особено успешен е Музеят на комунизма в Будапеща. В Будапеща обаче има два музея, посветени на комунизма: „Къщата на терора“, чието име е достатъчно показателно, и „Мементо парк“, в който са събрани всички статуи от тази епоха като илюстрация на пропагандата. Къде е допирната им точка с МСИ остава поредният въпрос без отговор.

Впрочем, концепцията за музей, опитващ да разгледа ерата на социализма извън политическата рамка, не е нова, нито непостижима. Проектът на Георги Господинов „Аз живях социализма“ е такъв, сайтът „Нашето детство“ – също, а СОЦМУЗ е адекватната онлайн версия на Музея на социалистическото изкуство.

5

Музеят всъщност ни показва колко неподготвено е обществото ни за интерпретация на социализма. От 24 години насам мненията селюшкат между крайности:  имаме Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен, но той няма лустрационни и наказателни последствия; досиетата нито са отворени, нито са затворени и се използват за политически шантажи, вместо за изследване на историята; Паметникът на Съветската армия или трябвало да си стои там, без да се пипа, или да се изтрие от лицето на София; нямаме музей, в който има историческа експозиция за престъпленията на режима, но имаме такъв за изкуството му. Изводът? Не сме узрели достатъчно да анализираме спокойно най-близката си история. За разлика от другите страни от Източния блок и СССР, направили своя избор в интерпретацията (независимо дали говорим за Чехия, Унгария, Естония или Беларус), на нас

уж 45 години ни стигат, ама все не дотам

Не може две десетилетия след падането на режима, гледните точки на съвременниците му да се стоят в двата края на спектъра любов-омраза, а децата на демокрацията да знаят единствено това, което им разказват бабите и дядовците им. Мисията на един музей на социализма би трябвало да е историческа и антропологична. С експозиция, разкриваща престъпленията и жертвите на режима – и с логичният въпрос защо нацизмът е тема табу в европейското съзнание, а комунизмът – не. И защо вторият навлиза в поп културата като забавен феномен за поколенията, които не го познават. Имаме нужда от музей, показващ различните форми на социализма в България – самото поставяне на знак за равенство между края на 40-те, 60-те и 80-те е историческа неграмотност, независимо кой го прави. Колкото до Музея на социалистическото изкуство – тези претенции не бива да бъдат отправяни към него заради ролята, отредена му още в зародиш – той е посветен на изкуството, а не на социалните науки. И проблемите му са в липсата на ясна идея какво точно ще се върши в него с изкуството на онова време.

Тази епоха не е нито единствено сталинистки режим на зверства, нито работническа утопия. И всеки опит да се покаже една-единствена гледна точка се превръща в идеологическа служба. Нали от това бягахме в началото на деветдесетте?