Малките думи с големите последствия


Текст: Гергана Ненова

www.huffingtonpostДълго преди да родя момиче, се чудих как и защо момиченцата успяват за 5-6 години да овладеят майсторски суетността и кокетството, да се превърнат в малки „кукли“ и „принцеси“ и да се обособят в своя си розов момичешки свят на кукли и фръц-фръц. С ужас си спомням един рожден ден на 6-годишно момиче, което, насред „ау!“ и „ах!“ получи за подарък обувки с токчета и се скри с приятелката си в стаята, за да играят на слугини-да, на слугини. По-късно научих, че за това си има термин, изкован от психолозите, които се занимават с детско развитие-джендър сегрегация в ранното детство, и че тя „удря“ еднакво момчетата и момичетата на възраст между 4 и половина и шест и половина години. Изглежда, че да играят поотделно по „момчешки“ или „момичешки“ начин и да не забелязват представителите на другия пол е нещо едва ли не задължително за детското развитие.

Е, изглежда, че и мен ме застигна тази съдба, защото понастоящем най-обсъжданата тема с тригодишната ми дъщеря са диадемите, роклите и фибите, а питам ли я „Приятел ли ти е Митко?“, тя ми казва „Не, той е момче“. Вече обаче имам теория как се стигна дотук и това е най-успокояващото. Наричам я „малките думи с големите последствия“. Сещате се, онези думички, които малките момиченца лесно и като че ли на шега уж изтръгват от нас, а всъщност ние избираме да им лепнем:

  1. Ау, колко си сладка/красива!

Разбира се, малките момиченца са прелестни. Особено с рокля, особено в розово, особено с диадема, чантичка, фиба и подходяща прическа. Стоп! Това ли е най-важното, което имаме да им кажем, и ако не, защо това е най-повтаряната на малки момиченца фраза (лична статистика)? У всеки, вярвам, има нещо красиво, но не си го повтаряме непрекъснато и в общия случай не уверяваме в това непознати в автобуса, на спирката, в банката или улицата. Това прехласване по момичешката външност обаче ясно изпраща посланието, че външността е главната ценност на детето ни, а не смелостта, увереността, интелигентността или честността му. Нещата обаче загрубяват, когато се стигне до фраза номер две:

  1. Усмихни се, така си по-красива!

Първия път когато чух да казват това на дъщеря ми, тя седеше нещастна, омазана със сълзи и сополи и страдаше по повод раздялата ни в детската градина. Оттогава нелепостта на тази комбинация от думи все така ме изумява и ядосва, но все така не знам какво да отговоря. Да използваш красотата за оправдание на такова същностно вредно занимание като подтискането на емоциите и на изразяването им, ми се струва ужасно несправедливо и неприемливо. Разбира се, тук освен красотата се пробутва цял комплекс от други „ценности“-да си мила, добра, усмихната, приятна, накратко изкуствена и удобна. В тази връзка с две ръце подкрепям кампанията на американската илюстраторка Татяна Фазлализаде, наречена Спрете да казвате на жените да се усмихват (тук), която обръща внимание върху онези многобройни, полуизказани, затормозяващи и ограничаващи очаквания към жените да внимават какво и как показват от себе си.

  1. Кукла!/Кукличка!

Още от времето на „Бледааааа кукла си ти“ не разбирам превъзнасянето по куклите като идеал и обект на възхищение. Да се сравняват момиченцата с кукли ми се струва направо обидно, още повече, че „ти си като кукла“ се употребява в пъти по-рядко от „ти си кукла“ (пак лична статистика), което показва, че сравнението си е направо приравняване. Куклите освен (предполагаемо) красиви са и неодушевени, безмълвни и неподвижни. Нали са красиви, не им трябва душа! Това обаче не се отнася за момичетата, на които душа и глас са им по-необходими от всичко друго. Както междувпрочем и на момчетата, които обаче никой не оприличава на играчки.

  1. Принцеса!

Разбира се, как не се сетих-щом е красива, мила и добра, трябва да е принцеса! Статутът на принцеса явно идва да укаже някаква, впрочем реално несъществуваща привилегия и въобще липсата на необходимост да се прави каквото и да е, освен да се раздават усмивки, да се маха на тълпата поклоници и да се чака Принца на бял кон. Тук няма как да не отбележа факта, че някои момичета си остават принцеси за цял живот и това е ужасно тъжно. Винаги в очакване на внимание, любов и въобще спасение отвън, винаги неспособни да стъпят на краката си, да вземат решения и да осъществяват мечтите и желанията си-нали са принцеси? Това ли искаме наистина за дъщерите си? Ай сиктир!

*Гергана Ненова е докторант по Социология в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.