Който сее огън, ще жъне въглени

Ogan i vagleni

автор: АЛЕКСАНДЪР ДИМИТРОВ / abadapple.wordpress.com

Текстът може да не се хареса на много хора. Но след като поредната новина за самозапалил се човек – този път пред самата сграда на Президенството, ме удари с мирис на овъглена плът и стремеж към митологизация, вече съм умерено гневен.

Невъзможно е да се намирате във виртуалното пространство и да не знаете кой е Пламен Горанов. Кратко резюме: Пламен беше активист, фотограф и алпинист, който се самозапали във Варна по време на серията протести. Нещо специфично в протеста му – той бе насочен срещу варненската групировка ТИМ, която държи юздите на крайморския град открай време. Плановете на Пламен, според негови близки, не са били да се самоубива посредством самозапалване. Въпреки това след престой в болница и мащабна кръводарителна акция, организирана от загрижени граждани, Горанов почина.
Медиите и обществото го нарекоха новия Ян Палах, и изградиха един образ, достоен за герой от някой древногръцки епос. Гледната ми точка е много по-скептична и може би цинична, но аз не смятам Горанов за герой. Не го смятам и за идиот, което е другото полюсно мнение. Смятам го за активист, избрал неподходящия начин да протестира и пропилял един живот, който можеше да продължи да тупти с пълна сила и да се бори срещу несправедливостта.

Това, което стана впоследствие, обаче е истинският проблем.
Денят на национален траур, десетките възхваляващи и идеализиращи статии, поклоненията като пред идол, допълненията за още двама души, самозапалили се съответно във Велико Търново и Раднево, раздухването около целият този самозапалващ се казус, започва да постига своето. Когато видиш хора, митологизирани поради изразяване на позиция по този начин, решаваш, че ти можеш да направиш същото.
Психологическият спусък е много лесен и е задвижен от чисто битови обстоятелства. Както казах преди време, народът, особено по малките селища, е изгладнял и оскотял. Той е притиснат от сметки за комунални услуги, от чувството, че не разполага и с 5% от контрола на живота си, от всякакви тежки условия. Но ето, идва и психологическият момент – хора се самозапалват, а обществото класира имената им, отрупва ги с почести и възхвали, прави ги символи на Революцията. И ти, притиснатият и без това от живота човек, смачкан, незабелязван от никого, освен от вечните сметки и проблеми, взимаш решението. Ти, не друг, ще си именно поредният, който ще блесне като факла и ще огрее обществените очи. Ще бъдеш запомнен, ако не през жизнения си път, то отвъд него.

Велико Търново, Раднево и Президенството са просто отправна точка, подкрепена от десетки други неизвестни случаи. Защото вече можем да говорим за изпълнение на всички условия за зараждане на тренд (да, тази лоша чуждоезична дума). Той ще продължи и занапред, но правопропорционално с покачването на броя на овъглените тела, пламъкът на гражданите и медиите относно това екзотично и разтърсващо явление ще гасне. Дори и смъртта по такъв начин овехтява в печата и пропагандната среда.
Нещо друго обаче е по-важно – разбирате ли защо издигането в култ на смъртта – била тя и оправдана от справедлива гражданска кауза, носи само нова смърт? Особено в кризисно време, когато хората са отчаяни?

Пламен беше символ на гражданско недоволство, случилото се с него бе едно лошо стечение на обстоятелствата поради факта, че и самият той не е искал да умира. Последвалата истерия и пропаганда НЕ БЕШЕ лошо стечение на обстоятелствата, а осъзнат процес. И той вече дава своите плодове.

Когато посееш огън, ще жънеш въглени. Нито едно от двете обаче не връща човешкия живот.