Искра

3509152095_1115648f73_o

автор: МАРТИН ЛАЗАРОВ

Станах късно за лекции. Знаех, че съм закъснял и не бързах. Драснах пет реда за блога ми.
Фантазия или реалност? Няма граница, когато сънуваш. Има граница, когато се събудиш. Тогава слагаш чертата. Питаш се – къде съм, как се казвам, колко е часът, трябва ли да ставам, има ли смисъл??? Отговорите идват бързо, всъщност колко бързо зависи от това колко си изпил миналата вечер. Не отговорих на въпросите. Значи си се събудил отдавна и чакаш рационално продължение. В България, Мартин, два и трийсет и три, да, не знам. Последният отговор ме изплаши. Ревнувах фантазията, някой друг искаше да спи с нея. Хвърлих лаптопа, от който ви пиша последния ред реалност и се потопих в една гъста мъгла, небе, река, море, океан, космос, някъде там на една спирка…
На спирката съм и чакам автобуса. Няма го вече половин час, но не ми е скучно. Срещу мен стои едно хубаво момиче и пуши цигара. Чудя се дали да я заговоря, но преди да се осмеля, нейният автобус минава и я отвлича. Само след минута идва и моят. Сядам отзад и отварям книга. Хвърлям поглед от време на време, за да видя дали се е качил някой познат. Не ми вярвате? Добре де, гледам красивите момичета и се моля да пресрещна поглед с тях.
Спирка след спирка, страница след страница, чакам да стигна до Университета. На спирката на НДК влиза момиче и сяда до мен. Познато ми е. Затворих книгата, сложих разделителя, пъхнах я в чантата и погледнах през прозореца, после към нея, а тя ме гледаше в очите, с големи сини очи.
-Извинявай, не се ли…
-Познаваме? – прекъсна ме тя.
-Да.
-Мисля, че те видях…
-На спирката.
-Но ти се качи в другия автобус.
-Сега съм в този.
-Няма логика. Твоят автобус минава по друг маршрут.
-Няма логика да ме харесваш и да не ми кажеш една дума, нали?
-Да, но сега си тук.
-Какво учиш? – продължих разговора след секунди неловко мълчание.
-Това не те интересува.
-Ще дойдеш ли с мен да пием кафе? Близко е, правят хубави принцеси и тостове. „Опиум” се казва кафенцето.
-Бинго. Не ме интересува къде ще ходим. И в „Опиум” не правят хубави принцеси и тостове. Какво мислиш за миговете, които си изпуснал? Мислиш ли, че са само твои?
-Мои са, разбира се. Поне те са мои.
-Глупчо, света не се върти около теб и импотентността ти. Разбираш ли?
-Ъъм? – мисля че не издадох до край този звук.
-Много неща от живота изпускаш. Изпусна си спирката, нали?
-Да, говоря си с теб. Интересна си. Добре де, харесвам те. Ще пием кафе срещу Орлов мост. Знам едно много яко място.
-Изпускаш същественото. Ти вече ме изпусна. Повече никога няма да ме видиш. И аз няма да те видя. Никой няма да ме види.
-Аз съм МЪРТВА заради теб. – изкрещя в лицето ми, а очите й сякаш почерняха.
-Моля?
Вратите на автобуса се отвориха. Някои от пътниците се обърнаха към мен и ме изгледаха с глупавите си очи. Гледаха ме така, сякаш си говорех сам.
-Свободно ли е? – попита ме една бабка.
-Не.
-Но мястото до теб е свободно.
-Не виждаш ли момичето? Сляпа ли си?
-Какво момиче? Няма момиче.
-Ти си луда. Не я ли виждаш? – развиках се.
Чуха се шушукания – „Тоз’ е луд”, „Надрусан е, виж му очите”, „Онзи ден един дядо говореше същите глупости”.
Не се запознах с моята любов. Да, любов, вече мога да го призная. Не знаех името й. Беше ме срам да я попитам. Според мен се казваше Искра. Пресрещнахме погледи. Не видях искра. Тя стана и слезе от автобуса в последния момент. Бабката се настани на нейното място. Изкрещях зад затварящите се врати „Обичам те!”. Тя не ме чу, спечелих отново хорското недоумение. Забавих се! Изгубих я! Изтичах напред и извиках на шофьора да спре. Той не се даде лесно – мрънка, размахва ръка, свали си слънчевите очила и ме заплаши с острия им край. Отвори вратите в движение и скочих на бордюра.
От тук до спирката беше повече от километър, но ми се сториха като два. Там я нямаше, моята Искра. Телефонът ми звънна, но не го отразих. Извадих го, исках да го изключа. Видях три неприети повиквания и веднага след това получих ново позвъняване. Вдигнах… Съквартирантката ми…
-Какво? Звъняла си сто пъти.
-Ало. Жив си. Така се радвам да те чуя. Разбра ли, какво стана?
-Не.
-На „Плиска” избухна 280.
-Какво? Аз бях в 94.
-Автобусът е в пламъци. Всъщност един черен джип избухна до него. Атентат някакъв. Добре, че не си бил в него. Не вярвам да има оцелели. Стана точно срещу мен. Чаках си автобуса от другата страна иии…
-Чакай, ти как разбра кога ще слизам към центъра?
-Нали, ти ми каза. Трябваше да дадеш учебника на една моя колежка. Преди да се качиш на автобуса ми кликна. Така се разбрахме.
-Забравих. Както и да е, ще ти се обадя после. Сега имам да свърша нещо спешно.
Защо? Защо пропускам миговете? Изпуснах Искра в дяволските пламъци. Реалност и фантазия, не откривам разликата. Не знам кога и къде да сложа чертата. Със сигурност това не беше сън. Реален кошмар? Огледах се – спирка, космос, път, небе, гъста мъгла, в която видях очите на Искра за последно.