Да, много двойки се развеждат по религиозни причини. Той се смята за Бог, а тя него – не.


Текст: Нели Велчева

Винаги са ме разсмивали подобен тип изказвания. Не за друго, а защото вярвам, че някой ги е изпитал, за да стигне до подобни заключения. В този случай не се и съмнявам, че тази констатация се базира на подобаваща аргументация. По статистически данни за миналата година в страната ни са се извършили общо 10 483 бракоразвода, като 8 629 са в градовете, а 1 854 са в селата. За сметка на това, браковете, сключени през същата година на територията на страната, са общо 27 720: в градовете – 20 795, а в селата – 6925. Тези данни са публикувани от Националния статистически институт. До каква степен цифрите са достоверни, оставяме статистите да отсъдят.
На мен тези числа ми говорят така: въпреки крайно изменените стандарти, ценности, разбирания и нагласи, хората продължават да вярват в силата на заветното „да“. Хартията, на която се поставят важните подписи, се явява като гарант за един щастлив брачен живот, изпълнен с много любов.
А колко е любов и колко всъщност компромиси, преглъщане и търпение само някоя затрогваща възрастна двойка, държаща се все така за ръце, може да ни каже.
Въпросът относно тези бракове се крие в това – равнопоставени ли са двата елемента в брака – младоженецът и булката, мъжът и жената? Има един ритуал, който се прави по време сватбата и, вярвам, се спазва и предава от поколение на поколение; разделянето на питата над главите на младоженците, и в който от двамата остане по-голямато парче, той ще е водачът в брака. Настъпването на крачето под масата също е във връзка кой ще води юздите в предстоящия съвместен живот.
Редица подобни ритуали се изпълняват в един от най-вълнуващите дни на една двойка,а как са се появили и защо трябва да има явно изявен водач във връзката си остава загадка. Може би всичко се корени в многовековната представа за съпругата домакиня. Още пещерните хора са си разпределяли задачите – мъжът набавя храната: зайци, лисици, ако има късмет, и някоя мечка, жената в това време поддържа пещерата в изряден (доколкото е било възможно) вид и се грижи за една дузина деца. Тази народопсихология си остава за дълго на практика, докато в един момент на жената й писва само да чисти пещерата и да отглежда децата. Приисква и се и на нея да половува… сама да си хване заека, лисицата, защо не и мечката. Мечка, която в днешни дни се оказва мечтаното работно място, например… И в момента, в който пещерната идилия започва да се разклаща, а на сватбените ритуали победител излиза по-нежния, но и доста упорит женски пол, нещата лека-полека се променят.
Въодушевлението, с което „младите влюбени“ встъпват с уверени крачки към новото си амплоа на съпруг и съпруга, загасва за неопоределено време в повечето случай, поради грешни очаквания. Защото едно е гаджето ти да те черпи като порядъчен кавалер на всяко излизане в петък/събота/неделя и прочие вечер и да ти набавя всяка лъскава дрешка от магазина, съвсем друго е, когато домът е общ, храната – също, а представите на кого какви заслуги му се полагат – различни.
Мъжът пещерняк се събужда и у съвременния мъж, за да наложи с думи, а понякога и с действия, своята нужда за доминиране. Когато мъжът спира жена си да се развива професионално, защото „аз съм мъжът в къщата, аз ще нося парите, ти ще чистиш и ще гледаш децата“, тогава „изкачат“ два пътя – да останеш или да си тръгнеш. Статистиките показват колко брака са сключени, но колко от тях съществуват все още, може само да гадаем. Колко от тях са „брак“ в истинския смисъл на думата: любов, но и взаимно уважение? Домовете затова имат врати, за да стоят защитени и запазени от външни намеси. И отговорът на този въпрос се крие зад тези врати.
Времената се менят. Ние също. Да, има ценности и нагласи, с които сме израствали, с които поколения българи са израстнали и ще израстват. Като това, че мъжът прави къщата, а жената го превръща в дом. Но това не значи, че трябва нещата да стоят крайно в тази позиция и да се потискат стремежи на единия или другия в дадена връзка. Независимо мъж или жена, всеки от нас иска да постигне нещо. Някои от жените, наистина се насищат с подредбата на интериора в семейното огнище, но други вече се осмеляват и да мечтаят за нещо повече. За къща и деца, но и подобаваща работа. Работа, с която може гордо да заявят, че не опират единствено и изцяло на главата на семейството. А мъжът ще е истински мъж, когато остави половинката си да се почувства горда.
Като цяло представите за днешната жена обаче до голяма степен си стоят едни и същи, от пещерно време до наши дни. Изрядната домакиня неминуемо става и изрядната съпруга, защото единствено чака мъжа си с готова салатка и сипана ракийка. Той влиза намръщен от поредния тежък, нископлатен ден и обръща чашата с ракия без много-много предисловия. И това всеки ден. Пещерата се поддържа чиста, (евентуално) децата също, ракията на масата – и тя. Картина, типична особено за едно малко градче или китно село. В големите градове нещата правят опит за равновесие. Че жената може и да работи се оказва учудваща новина за процент от господата. Че може сама да си набави необходимата прехрана, която уви, не е мечка, но може да е порядъчно филе от сьомга, също предизвиква бурни реакции. Силната жена плаши. А тази, която се страхува да се противопоставя на поредното закостеняло мислене за българската жена-домакиня, просто седи и кротко чака мъжа си да преглътне тежкия ден с малката чаша огнено питие.
Хубаво е, че все пак има подобен тип изказвания. Такива подобни на „мъжа, който се взима за Бог“. Това значи, че има жена, която го е охарактеризирала като такъв и с право търси бракоразводния служител. Защото времето на пещерите мина, за да даде път на времето на уверените хора, в което число влизат и събудилите се от пещерно потискане и поведение, жени.

*Нели Велчева е студентка по „Българска филология“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.