Говори


Текст: Валерия Личева

Говоря много. Обичам да говоря. Всъщност обичам да говоря твърде много. С много хора, за много неща. Веднъж говорих с един човек, който все настояваше хората да му изреждат спонтанно думи, а той пишеше поеми по тях. Хубави поеми бяха. Аз не пиша поеми. Пиша други работи…Обичам да пиша. Не съм сигурна обаче дали ако трябваше да избирам само едно: да говоря или да пиша бих избрала второто. Писането не е проста работа. Макар да изглежда така. А говоренето… Хм. Ако се замислим сериозно, истински … и говоренето не е лесна работа. Или поне не би трябвало да е, но не е важно какво говоря аз.

www.thoughtfulcampaigner.org_Speaking-out

Снимка: thoughtfulcampaigner.org

На жените им се носи слава, че са приказливи любопитки. Та и на мен така.. А има неща за които дори и жените не обичат да говорят. Всъщност, май никой не обича да говори за това. Толкова много не обичат да говорят за това, че самата тема се е превърнала в тема табу. Хубава думичка е „табу”. Чудя се колко от вас знаят какво точно означава. Няма голямо значение. Истината е, че стигмата затегната около деяние, което искам да ви представя е толкова голяма, че надали познавате човек, който да ви е споделял нещо свързано с него. И понеже не чуваме често такива истории, забравяме за това. Хубава склонност. Полезна. Защо да си товарим съзнанието и без това ние не можем да направим нищичко. Трудно се пише за такива неща и трудно се говори. Колко удобно се оказва това.

Понеже сигурно никога не ви е хрумвало да се поразровите в тази тема ще се опитам да нахвърлям наколко щрихи. В речника под думата „изнасилване” е записано следното определение: „акт на насилствено съвкупление, извършен от едно или повече лица спрямо друго, без съгласието на последното.” Този т.нар. „акт” е инкриминиран в българското законодателство в чл. 163 от Наказателния кодекс. За жалост, както и в много други държави, съдържанието му е едностранно. Надали обаче бихме намерили абсолютно достоверна статистика за броя на извършените сексуални посегателства в една страна. Която и да е тя. Всички знаем защо. Ама сигурно трябва и да го кажа, но няма.

Повече от 90 % от извършените сексуални посегателства остават несъобщени на полицията. Май трябваше да приключа изречението преди последните две думи. Ще се опитам да дам запомящ се пример… Въпреки, че е обявено за криминално деяние в Авганистан сигналите за изнасилване са рядко явление. Главно защото вероятността да бъдат обвинени в изневяра е огромна. А най-върховното наказание за подобно „обезчестяване” е смърт. През 2011 г. заглавията на вестниците гръмнаха (сигурно online) , заради изнасилена жена, осъдена на затвор за прелюбодеяние, родила детото си там, помилвана от президента Хамид Карзай и в последсвтие принудена да се омъжи за изнаисилвача си … И ако това не е жестокост?! А дали е единствена?

По данни на ООН, в световен мащаб, годнишно биват докладвани 250 000 сигнала за сексуално насилие.  По статистика в България са изнсилвани 0,031 човека на 1000 души … Каквото и да означава това … А най-новите данни (от 2010 г.) показват, че са 28,01 души на милион от населението. Със сигурност не сме чули за тези около 200 човека по новините. Чухме обаче за една. А дали изобщо щяхме и да чуем за това, ако насилникът не беше политическа фигура … каквито са също и кметовете. Иначе щяха ли толкова лесно да се отървават от разните му нещица. Едно момиче, което не се е оплашило да говори. Е, преувеличавам. Сигурно много го е било страх да говори, но все пак го е направоло, защото да говориш не е престъпление. Нали? „Табутата” не са престъпления, поне не и истински. Понякога обаче е престъпление да мълчиш. Престъпление е, защото така не се къса веригата. Престъпление е, защото няма да си единствен. Престъпление е, защото ако не говориш, няма да се вдигне шум, няма да стане скандал, никой няма да застане на твоя страна, защото никой няма да знае. И никой няма да може да се оправдава пред съда с хипохондрия и загубен разсъдък. Защото никой няма да му иска сметка. Понякога е престъпление да не се говори. И все пак, никой няма право да говори така. Най-малкото аз, защото е друго, лично. Защото не разбирам…не и наистина. Знам само, че докато не започне да се говори публично за това, всеки ще се срамува да разкаже историята си. Ще се срамува да разкаже дори на приятелите си… И знам само, че миналата година докато пътувахме в градския транспорт с приятелката ми, която живее наблизо, си говорихме за три „слуха” на изнасилване в района на нашия блок в Студентски град. А вие чухте ли за това по новините? Или съветът ви е  по-добре да не се прибирам сама късно вечер?

*Валерия Личева е студентка по „История и философия“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.