Българинът в хватката на сегашно продължително време

текст: АЛЕКСАНДЪР ДИМИТРОВ снимка: Списание Едно

Пътят до „Фабрика 126“ е объркващ. Не знам точно къде да отида, защото сливането на булевард „Княгиня Мария Луиза“ и „Рожен“ ми е абсолютно непозната територия. След като минавам през новия лъч на метрото-слънце се оказвам в близост до съмнителни скупчени, сиви запуснати сгради, все едно съм в индустриална зона. Има нещо симпатично в контраста между подземието и надземието на София, с който се сблъсквам сега, нишка, която ми напомня защо обичам този град.

След кратко лутане виждам мъж, поправящ си колата, докато двата му мопса стържат със задници по тротоара на два метра от него. Целият в сажди, но услужлив, той ме упътва към търсеното от мен място. Оказва се, че „Фабрика 126“ е именно в онзи пост-апокалиптичен фрагмент малко преди началото на булевард „Рожен“.

„Знаем, че е далече и че времето е хубаво – затова благодарим, че сте тук“, посрещат ни организаторите в приятно хладно помещение с няколко десетки опънати столове. Те са Асен Асенов, издател на небезизвестното списание „Едно“, многофункционалната Марияна Асенова – журналист, продуцент и още ред други неща, Мая Клевцова – директор PR на банка Societe Generale и Яра Бубнова, куратор на фестивала за съвременно изкуство Sofia Contemporary.

Именно за него ще си говорим, между другото.

Както предполагам знаете, Асенов е и движещата сила зад събития като Sofia Design Week, Sofia Dance Week и Sofia Architecture Week. За да се стигне до тази гранична линия, обаче, говори за Sofia Contemporary той, е бил нужен много акумулиран опит. Ако другите мероприятия са трудни за организиране, по думите на Асенов съвременното изкуство е много пипкава и хлъзгава материя у нас.

Защо? Защото липсва търсене, като има предлагане. Голяма част от българските артисти в тази сфера стигат до абсурдния момент, в който са по-известни извън България, отколкото у нас. Именно затова Sofia Contemporary ще се опита да развълнува културното блато с две цели. Едната е популяризирането на българските артисти, за да не ставаме повече свидетели на този печален куриоз, случващ се с родните творци. Втората е даване на поле за изява на все още неизвестните – нито у нас, нито в чужбина, млади артисти.

За пръв и единствен път фестивалът ще е през есента, допълва Асенов. Идеята зад Sofia Contemporary е била да се провежда през пролетта, когато, между другото, ще е и второто издание на фестивала. Ако питате мен и двете са еднакво подходящи – през есента човек наблюдава умирането на природата и смрачаването на околния свят, през пролетта – (пре)раждането и на двете. И при двата сезона външното провокира вътрешно, което пък акумулира една доста стабилна нужда от изкуство, което да катализира целия този сложен процес.

„Говорим си за „сегашно продължително““, изтъква пък Яра Бубнева. „Сегашно продължително“ не за друго, ами поради нуждата от една иронична заигравка с времето и различията във възприемането му от държава до държава. По думите на Бубнева нямаме такова време в българския език, но романо-германския, че и английския език, разполагат с такава линия, всечена в хода на секундите, минутите, годините, вековете.

Докато тя говори, аз следя видео инсталацията на стената до мен. Първоначално си мисля, че са случайно нахвърляни върху бяло платно петна в различни цветове. Има лилаво, жълто, оранжево, синьо, зелено, какво ли не. Брояч с кръстоподобен символ до него отбелязва някакви числа, покачващи се от 1000 нагоре.

Отмествам очи от видеото, фокусирайки се върху Бубнева. Тя уточнява какви модули ще са скелета на Sofia Contemporary – те ще са четири на брой. Единият е изкуството „в движение“, тоест в градска среда. Над 10 проекта ще се включат в този интерактивен подход, целящ да ни накара да преосмислим взаимовръзката между града и ние, жителите му.

Обратно на стената, числото е 1700 и се покачва. Осъзнавам, че вече започвам да виждам някои съвременни държави и ме осенява откритието, че гледам карта на света. От суета впивам очи там, където трябва да е нашата държава, но нея я няма – част сме от Османската империя. Упорито оставам с вперен поглед там, докато не настъпи 1908 година и цар Фердинанд не обяви независимостта ни. Това е преломният момент, в който едно криво парче от картата се отцепва самостоятелно в лилавенеещ цвят. Свободни сме, въздъхвам, и се връщам обратно към говоренето.

Други два панела са дефицитните у нас мероприятия за деца, в които ще има стабилно присъствие на различни уъркшопи, и форумите – за колекционери. Когато пресконференцията приключва осъзнавам, че съм изпуснал един модул покрай блеенето си покрай тази цветна съвкупност от фрагменти, и вдигам ръка да попитам кой е четвъртият модул. Оправдавам се с наличието на тази стена до мен, която ме разсейва.

„Именно това е и четвъртият модул“, усмихва се Бубнева. Множество видео инсталации и визуална провокация на съзнанието на посетителите, постоянно „облъчване“, но в добър смисъл на думата.

Аз се усмихвам обратно и доволно събирам материалите си по темата. На стената до мен изтича 2007 година, след което се изписва един фин, кратък надпис – Кристина Лукас, „-500 – 2007”. Историята на света от 2500 години насам, обагрена в цветни петна.

Заобикалям я и се катеря по два-три етажа на различни семпъли от част от модула „видео“, който ще ни се предложи. Блондинки, играещи на развален телефон, танцуващо турско семейство, играещи футбол между железопътните линии в Белгия емигранти, и псуващ без звук Народното събрание и Президенството българин. Само част от малка колекция, която на свой ред ще е само фрагмент от по-голямата колекция, озаглавена Sofia Contemporary. Смятам да я добавя към своя „to do list”, без много-много да се замислям.

6 мнения за “Българинът в хватката на сегашно продължително време

  1. Вообще я конечно же люблю написать какую-нибудь скабрезную критику, но тут ни к чему не придраться! 🙂

Коментарите са затворени.