„Ало, ало, тук е радио София“

автор: БОГДАНА ГЕОРГИЕВА / снимки: ИНА СПАРТЯНОВА, ЖАСМИНА ГЕВЕЗИЕВА

Знаете ли кога за пръв път са произнесени тези думи? 1929-та, ноември, може би 25-ти… Точната дата е трудно да се определи, но така или иначе 25.ХI е официален празник на СУ, а вече и една нова страница от историята, подписана от катедрата по радио и телевизия към университета.

Трети етаж, 68-ма зала – това вече не е място, където да слушаш и да записваш припряно лекциите. Там можеш да откриеш радиото, в най-различните му и причудливи форми. Дали с красиви фрески, високо колкото „ходеща“ буклеста, руска кукла, или с восъчен печат…

Печатът – използван е вместо „заглушител“. Технологията е проста – получаваш радио апарата с намерена станция „Радио София“ и запечатана възможност да въртиш копчетата му. Но една тънка, детска ръчичка, промушена през задния капак лесно е пробивала тази защита. За да стигнете в света, който е познавал тайната на червеното и зелено картонче (бележещи началото и края на репортажа, уловен от магнитофона – доста по-труден монтаж от минаващия през компютър), и умението на българските заводи да създават оригинала на радиоприемник, копиран от Русия, трябва да се качите на втория етаж.

Една голяма част от тази експозиция е подарък, дарение от някой, който вече е познал магията на радиото. Парченце от тук, късче от там и вярата на „нещотърсачите“ – само дето тук нещото е радио, а намереното – история.

Няма да пиша за официалните речи – всъщност трепетът на всички, изрекли нещо пред телевизионните камери, не идваше от журналистите. Да видиш онова, което си градил с години, завършено – това е истинското признание. И знаете ли, снимките, които всички онези хора си направиха пред факултета с парченце синя лента, тогава, когато никой не ги гледаше, бяха наистина значимите снимки.

Няма да пиша и за всеки уникален експонат – списък на малка част от тях, от онези единствени по рода си и вече морално остарели неща, които задължително трябва да видите, ще намерите тук.

Но ще ви пожелая да срещнете очите на Захари Миленков – уредникът на музея. В тях и в думите, които ще чуете от него, ще откриете много повече. Ще ви посъветвам и да влезете в 68-ма зала без химикалка, за да се упоите от късчетата история, затворени в дървени кутии и скрити под стъклата на удобните маси.

Надявам се да звучи музиката на ретрофонотеката, специално подбрана, за да ви обгърне, докато погледът ви поглъща надписите на антикварните плочи, преди да се спре на стълбите точно пред него.

Оставям ви с една мисъл на Николай Джунов, чиято истинност усетих върху себе си – „Всеки, който е прекарал един месец в радиото, вече е омагьосан и от него отърване няма.“

13 мнения за “„Ало, ало, тук е радио София“

Коментарите са затворени.