„Стъкленият таван” – невидимото препятствие за жените или необходимото педизвикателство

Текст: Мария Христова

Получилата популярност преди доста години метафора за стъкления та­ван (glass ceiling) илюстрира твърдите и практически непреодолими от жените бариери по пътя на професионалното им израстване. Проблемите, които са бариери в професионалното развитие на жената, са валидни не само в живота на т.нар. обикновена българка, но и при професионалната реализация на жената с нюх към успеха – било тя политик, мениджър или предприемач. Този проблем засяга слабата представителност на жените във висшите етажи на управленските структу­ри, тяхното отсъствие от позициите и постовете, които са свързани с вземането на решения, с разпределение­то на ресурсите, с поемането на лични отговорности.

Businesswoman looking at glass ceiling

Снимка: theguardian.com

Напоследък жените навлизат в професии, счита­ни за мъжка работа, но е малък процентът на директорските места в компа­ниите понастоящем се заемат от жени. Подобно е положението и в някои отрасли от икономиката, а в свободните професии нещата не са много по-различни. Начинът, по който този въпрос се представя в наши дни, вече подсказва, че мъжката хватка около властта в елитните кръгове може би се отпуска.

В бизнес кръговете липсата на жени на върха се описва като изтичане на мозъци и криза на задържането на таланти. Според много проучвания жените на ръководни позиции са 2.5 пъти по-малко и получават неаргументирано по-ниски заплати въпреки по-високото си образо­вание и еднаквата професионална компетентност. Относителният дял на жените мениджъри в световен мащаб обаче е малък както в сравнение с този на мъжете ръководители, така и в сравнение с цялостното присъствие на дамите на трудовия пазар. Въпреки че съществуват законодателни разпоредби, насочени сре­щу дискриминацията на жените на работното място, изглежда тяхното израстване до лидерски позиции в организационната йерархия продължава да бъде възпрепятствано.

Според мен най-вече самите жени предприемачки поддържат общественото убеждение, че причини­те за постигнатите резултати и успехи в кариерата се дължат преди всичко на самия човек, на неговите относително постоянни характеристики и усилия и той е основният причинен агент при взаимодействието със средата. Доминирането на тези личностните бариери означа­ва, че те възприемат управлението и развитието на кариерата като дейност, върху която могат да упражняват контрол чрез своето лично действие, следователно притежават и известна свобода и сила, за да направят напълно реално и възможно счупването на огранича­ващия ги доскоро стъклен таван. С други думи професионалният им успех или неуспех е следствие от вътрешни причини. Особеностите на личността, нейната активност и увереност, съ­четани с висока квалификация и опит, представляват притежаваният човешки капитал, който има решава­що значение за кариерното развитие.

Жените трябва да се доказват по-упорито и дъл­го, за да направят професионална кариера дори в об­ласти, в които преобладават жени, защото жената на управленска позиция или в нетрадиционна професия се мери с двоен аршин: как жена изпълнява ролята на ръково­дител и как като ръководител се вмества в представите за женственост. Признанието на техните качества се осъществя­ва при далеч по-голямо напрежение, време и усилия и на по-висока психологическа цена отколкото при мъжете – качества, които важат в пълна сила и за же­ните предприемачи.

Тези фактори допълнително затрудняват проце­са на счупване на стъклените тавани, възпрепятстват пълноценната реализация на жената и действат демотивиращо в процеса на нейното себеутвърждаване.

Доминирането на личностните бариери крие и известно противоречие. Силно изразеното възприема­не на личностни бариери пред кариерното израстване от страна на жените показва, че се чувстват неуверени, недостатъчно компетентни, страхуват се от високите отговорности и справянето с тях. Но в същото време те заемат ръководни позиции, което означава, че са се доказали като професионалисти, че са ценени. Освен това същите тези жени изпитват удовлетвореност от работата и стремеж към непрекъснато по-нататъшно развитие. Следователно това противоречие показва или известна склонност към себеподценяване, или прекалена самокритичност, перфекционизъм и пос­тавяне на високи вътрешни стандарти.

По принцип професионалните аспирации на жените са свързани повече с получаването на предизвикателна и удовлетворяваща работа, отколкото с учас­тието в конкурентна борба за достигане до върха на организационната стълбица. За тях предизвикателна работа е тази, която позволява на човек да се развива професионално и личностно, която му дава възмож­ност да експериментира с нови умения, способности и подходи и му помага да установи високи вътрешни стандарти за себе си като професионалист. Очевидно обаче именно тези завишени стандарти се превъръщат в първопричината за преживяването на личностните бариери пред кариерното израстване като поредните спънки в борбата със счупването на стъклените тавани.

В заключение може да се каже, че нещата опират до по-дълбоките структури на маскулинизираната култура и властовите ресурси в обществото, до до­миниращите ценности на корпоративния профе­сионален етнос. Би­дейки пътешествепички в мъжкия свят и лишени от алтернативни модели за професионална женска реализация, жените в бизнеса непрекъснато се стремят към професионализъм, за да бъдат конкурентоспособ­ни в своя бранш. За тях професионализмът е най-вече себедоказване в името на тяхното и това на семейство­то им оцеляване. Обитавайки малкия свят на своя биз­нес, те като че ли искат да се освободят от женскостта си – няма мъжки и женски бизнес, няма снизхождение към жената, има равнопоставеност на двата пола и пр.

*Мария Христова е бакалавър по „Медии и журналистика“ в УНСС. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Образът на съвременната жена – домакиня или бизнес дама


Текст: Мария Христова

През последните години се наблюдават известни процеси на разчупване на традиционализма в съзнанието и мисленето и на мъжете, и на жените, в много по-голяма степен при младите, отколкото при възрастните поколения. Все повече мъже декларират необходимост от участие в домакин­ския труд, във възпитанието и отглеждането на децата. Това по-скоро се отнася за подрастващите и за рабо­тещите от големите градове, притежаващи по-високо образование.

.fusionlife.in

Снимка: fusionlife.in

Традиционното разделение на ролите меж­ду двата пола, на „мъжка“ и „женска“ работа е на път да намалее и може би да изчезне, но това на практика ще стане много бавно, ако не се провеж­да адекватна политика за съвместяване на профе­сионалния и семейния живот и на двата пола, партньорство и поделяне на труда. Разграничаването на ролите според специфичните отговорности на мъжете и жените (мъжете печелят пари, жените се грижат за дома) почти няма място днес. Но това е само по отношение на мъжката работа. Работи, който може и има по-голям късмет, но домакинската работа си е чисто женска грижа.

В традиционното българско семейство увеличаването на заетостта на жените в икономиката не се съпътства на практика с намаляването на обема на труда им в домакинството. Обществото продължава да очаква от жените изпълняването на отредените им по традиция функции, свързани с домашната работа и отглеждането и възпитанието на децата. Женските социални роли са значително по-ясни, отколкото мъжките. Мъжете все повече формално, отколкото на практика, са глави на семейства, а и самото понятие вече се изпразва от съдържание.

От друга страна времето за труд на жените в домакинството по традиция е значителено, но през трудните години на прехода то се е увеличило и е заело огромни мащаби. За мен има силен превес на жените пред мъжете в сферата на неплатения домакински труд. Жените отделят седмично средно над 8 часа повече от мъжете, т.е. имат още един пълен работен ден. Те продължават да поемат почти цялата тежест на домакинския труд. Преразпределението на времето на жените се осъществява главно между свободното време и това за труд.

Но трябва да признаем че мнението на мъжете, че и двамата партньори трябва да допринасят за семей­ния бюджет е масово. Преобладаващата част от тях приемат равнопоставеност по отношение на формирането на семейния бюджет, много дори предоставят отговорността на жените да се грижат за неговото разпределе­ние и използване. Мисля, че можедм да твърдим, че в най-голяма степен е постигнато партньорство между двата пола при формирането и използването на семейния бюджет – традиция от предишния период на пълна заетост на мъжете и жените, традиция, която кризата и трансформациите през последните години не са отменили, а са затвърдили допълнително.

Интересен е и фактът, че все повече мъже предоставят и такива доскоро “мъжки” работи в дома като ремонти, в т.ч. и на личния автомобил на съпругата. С това жените „получават“ възможността да поемат всички разновидности на домакинския труд или да участват равнопоставено и в осъществяването на тези от тях, които преди десетилетие се приемаха за задължения на мъжете в дома.

Малко по-различно е положението с традиционните домакински работи, считани преди десетилетия за чисто женски задължения като готвене, пране, гла­дене, почистване и др. Все още прави впечатление, че жените продължават да поемат почти цялата тежест на домакинския труд. Съдейки по собствените си наблюдения, делът на тези дейности се е увеличил в голяма степен при много жени. Мъжете пое­мат на практика само леките ремонти в дома, а далеч не в много семейства помагат и в пазаруването. Това разпределение на домакинския труд аз възприемам за  несправедливо.

Мъжете много трудно преодоляват културни­те бариери на традициите и удобното си статукво да са лидери вкъщи, докато друг (жената) върши т.нар. неблагодарна и трудоемка работа в дома. Социалните и икономическите промени не са променили по същество разпределението на труда по пол в домакинството и по възпроизводство.

Жените продължават по традиция да поемат цялата домакинска работа и грижите за децата като втори работен ден в рамките на същото денонощие независимо от оценките им, че това е непра­вилно. Икономическите кризи и мащабното обедня­ване не им позволява да ползват редица облекчения, които може да им предложат домакинската техника или увеличилото се предлагане на услуги – т.е. трудът на днешните жени в домакинството през последните години не само се е увеличил, но на преобладаващата част от тях са намалели и финансовите възможности за заместването му с техника.

Парадоксът е в това, че до началото на 90-те г. домакинствата са имали в по-голямата си част финансови възможности и осъзната потребност от битова техника и услуги за дома, но такива са липсвали на пазара. През последни­те десетилетия пазарът все повече се насища с та­кава техника и услуги, но силно намалелите покупателни възможности на населението след четири- или петцифрената инфлация и увеличеното равнище на безработица не позволяват и сега трудът на жените да бъде намален или поне облекчен. Тък може би трябва да задам въпроса защо не и увеличе­но участието на мъжете?

В заключение може да се каже, че трудностите, свързани със смените на политическия и икономическия модел, както и последвалите ги кризи са засилили ролята на семейството и на партньорските взаимоотношения, но все още е голямо изключението, породено от наложените традиционни стереотипи, нагласи, предразсъдъци и наложения с времето „мъж­ки комфорт”. Фактите в подкрепа на все още властващото мъжко господство са много. С тях жените се сблъскват ежедневно и навсякъде. Интересно е да отбележим една констатация на френския мислител Пиер Бурдийо. Той пише в своята книга „Мъжкото господство”, че „тъй като мъжкото господство е „символно”, защото е влязло в привичките и ежедневието на хората, и тази му естественост го прави ефикасно и трудно преодолимо, докато друго ежедневие, друга естественост, друга непреодолима сила на всекидневието се изправи срещу него”. За мен точно такъв тип революция изживяваме днес.

*Мария Христова е бакалавър по „Медии и журналистика“ в УНСС. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Интервю с Радостина Александрова, представител на ЛГБТИ общността в Лондон


Интервю на Гергана Ненова

На 25 юни десетки хиляди лондончани се включиха в провелото се за 43-ти път шествие в подкрепа на хората с нехетеросексуална ориентация Лондон Прайд 2016. Събитието беше предхождано от безпрецедентно поставяне на знамето на ЛГБТИ общността върху сградата на Парламента. В Лондон Прайд и тази година се включиха политици, християнски и мюсюлмански религиозни общности, фирми, представители на военно-мосрските сили и армията, както и многобройни ЛГБТИ организации. За еуфорията и смисъла на на шествието разговаряхме с Радостина Александрова, представител на ЛГБТИ общността в Лондон.Iva_11

Как премина Лондон Прайд 2016?

Лондон Прайд е уникално събитие, което представя богатството на многообразието в света, в който живеем. Тази година Лондон Прайд мина под мотото „Лондон не филтрира“. Събитието беше подкрепено от кмета на Лондон, Садик Кан и от различни организации с ангажираност към конкретни проблеми, които хората от ЛГБТ общността срещат както в Лондон, така и по света. Идеята на шествието е хората с различна сексуална ориентация да се усетят приети и равноправни, да се отпразнува с гордост постигнатото до тук и да издигне глас към онези места по света, на които да бъдеш различен означава да бъдеш скрит, дискриминиран, забранен, а понякога и в опасност.
Прайдът е труден за разбиране от хора, лишени от креативност, въображение, чувство за хумор и ирония, но е безценен за всички останали в карнавалната си изразеност. Кралици и всякакви ексцентрици (в добрия смисъл) гордо крачеха, танцуваха и забавляваха присъстващите.
Прайдът, разбира се и е прекрасно място за реклама и промотиране, което не малко фирми използват, като показват, че се гордеят със своите ЛГБТ служители и колеги. Това важи и за държавните институции, които също присъстват – полиция, пожарна, лекари, Кралската поща, градския транспорт, всички. Един град, обединен от различността си, в борба с предразсъдъците, без да филтрира хората. Уникално е! Уникално е усещането, което ти дава – да бъдеш себе си, такъв какъвто си, да си свободен да го покажеш, да си различен и в същото време да си приет и да имаш принадлежност и то не каква да е, а към е едно общество, което е гордо и свободомислещо!

Iva_12

Живееш в Лондон, където хомосексуалността и различните форми на сексуална ориентация са по-видими отколкото в България, как се чувстваш там и се как се чувстваш, когато се завърнеш тук?

В Лондон нещата седят по много различен начин. Хората много повече се интересуват от личността, отколкото от принадлежността и това е не само по отношение на сексуална ориентация, но и по отношение на цвят, етническа принадлежност, вяра. Усещането за свобода тук е изключително и преживяването да бъдеш себе си е уникално. В Лондон се чувствам себе си, свободна, открита, мога да говоря с приятелите и колегите си за приятелката си, за това, което ни се е случило и преживявам, както всеки от тях го прави. Това е изключително важно и изключително елементарно нещо, което дава усещане за принадлежност и приетост. Приятелката ми е идвала много пъти в работата ми и колегите ми знаеха, че тя е с мен. В Лондон мога да вървя с нея за ръка и никой няма да ни загледа, мога да я целуна и на никой няма да направи впечатление. В България все още ми е трудно да го направя, не се чувствам добре от това хората да се втренчват в мен и да започват да ме одумват, сякаш съм атракция. Когато целувам приятелката си, то е защото така съм го почувствала-така както всеки хетеросексуален човек може да целуне половинката си в някакъв техен си споделен миг, а не защото искам да скандализирам. Това с демонстративността е пълен абсурд. Особено осезателно усетих двоен стандарт, след като приключих първата си сериозна връзка, която беше с мъж, и влязох във връзка с жена. Изведнъж се оказа, че повече не мога да говоря така както съм го правила до вчера, само заради това, че вместо ТОЙ, казвам ТЯ. Хората, които отказват да слушат като че ли постоянно са на тръни, че някой ще тръгне да ги занимава със сексуалните си практики – колкото го правят хетеросексуалните хора, толкова го правят и гей хората. Това е един от проблемите – заради нещо което двама души правят в интимното си време им се отнема възможността да споделят и какво правят заедно през всичкото останало време, само заради презумцията, че те са те. Тук идва и проблемът с „да правят каквото си искат в спалнята си, само да не ми го натрапват“. Аз не се разнасям с домашното си порно, което така или иначе нямам, а се опитвам да се включа с разговора кой филм сме гледали заедно, примерно, и се оказва, че неприемането не е заради някакво натрапено въвличане в спалнята, а е неприемане въобще и изцяло. В България трябва да се утвърди разбирането, че да си различен по какъвто и да е начин е в реда на нещата. Да си различен не е страшно, страшното са предразсъдъците и осъждането на това как другите живеят живота си. Хубавото е, че това се променя и все повече хора имат нетърпимост към глупостта и тесногръдието.

Била си в хетеросексуална връзка преди да се осъзнаеш като хомосексуална, и като че ли голяма част от хомосексуалните хора преминават през хетеросексуални връзки. Какво е човек да промени сексуалната си ориентация?

Човек не променя сексуалната си ориентация, той преоткрива част от себе си, която е била потискана или отричана по някакви причини, били те съзнавани или несъзнавани. Тази промяна изглежда за останалите сякаш си си променил ориентацията, но всъщност не става така, това не е като до вчера съм ял бял хляб от днес го променям на пълнозърнест. Това е процес на едно ново разбиране за себе си и преживяванията ти, което преподрежда и възприемането ти на света. Аз също познавам много хора, които са имали първо хетеросексуални отношения и после са открили себе си за пред себе си, че всъщност хомосексуалното преживяване им носи повече удовлетвореност и са разпознали себе си като гей. Има, разбира се и такива, които се чувстват комфортно във връзка и с двата пола и връзките, които формират се определят изцяло от личността на човека, не от неговия пол. Мисля, че промотирането на какъвто и да било личен избор за себеразбиране и преживяване е форма на насилие. Мисля също така, че никой не може да каже на друг, как той би се чувствал най-комфортно в собствената си кожа. Има голямо неразбиране и объркване кое е редно и кое не, а всъщност е много лесно, когато става дума за двама възрастни, които по свой избор и по свое желание влизат в някакви отношения това е абсолютно окей. Не е окей, когато става дума за деца, хора, принудени да участват в нещо, хора, които не са в състояние да преценят искат или не, животни и въобще всяка форма на принуда и насилие. В гей отношенията, говорим за възрастни, които се самоопределят като харесващи хора от същия пол и съответно формиращи отношения с други хора, които се определят по същия начин.

*Гергана Ненова е докторант по Социология в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Бариерите затрудняващи професионалния прогрес на жените – истински или измислени?

В забързания и сложен свят на 21 век, повечето от нас възприемат за бариери трудностите, възпрепятстващи развитието на професионалната кариера, като например специфичните фактори на равнище индивид, семейство, организация и общество. Те от своя страна могат да се определят като неблагоприятни, осуетяващи условия, които възпрепятстват кариерното развитие. Съдейки от собствения си опит и житейски път, мога да определя два типа бариери пред кариерата на жените. На първо място слагам вътрешните конфликти (мотивация за постижение) и на второ – външните ситуации, предимно неприятни (дискриминацията на работното място и заплащане­то). Но замисляйки се по-задълбочено, се сещам, че бариери можем да наречем и събития или условия от всчкакъв тип, които затрудняват професионалния прог­рес. Продължавам да мисля и се сещам за още бариери – балансирането на кариера/семейство и справянето със задълженията на множеството женски роли; нагласите към труда, мо­тивацията за постижение, страха от успех; демограф­ските характеристики (пол, възраст, раса), дискрими­нацията, трудовата среда, организационната структура и култура. За съжаление този списък сигурно може да се удължи още много.

hrmagazine.co.uk

Снимка: hrmagazine.co.uk

Жените, оказва се на първи поглед, са гру­пата, която е най-силно ощетена от липсата на власт и чувства за­душаващия ефект на бюрократичната организация върху себе си. Предполагам мнозина са тези, които биха защитили теза, че липсата на прогрес в кариерата при жените се дължи на по­веденчески различия. Но вероятно трябва да се поставят на централно място структурните особености на една организация и да се осъзнае необходимостта от промяна в мениджмънта им.

Известно е, че повече от половината живеещи в Европа са жени и всяка от тях участва в някакъв вид организирана общност. Доколко тази общност приз­нава ролята на жената в нея, по какъв начин оценява труда й и доколко е успяла да превъзмогне наложе­ните с времето стереотипи за властващата позиция на мъжа е въпрос, на който всяко отделно общество може би ще даде различен отговор.

На етапа, на който се намираме днес, участието на жените в местното икономическо развитие е огра­ничено и далеч не може да се сравнява с това на мъ­жете. Жените имат важен икономически потенциал и докато този потенциал не се използва, никоя страна няма да постигне целите си и теорията за равенство между по­ловете вероятно няма да се превърне в реалност.

Реших да направя едно проучване на около десет от жените, с които общувам често и ги запитах какви са трите бариерите в техния живот, които затрудняват успеха им. Интересното е, че повечето от тях  посочиха личностните бариери като основната доминираща пречка, която възпрепятства техния професионален напредък. На второ място те поставиха конфликта ра­бота-семейство. И едва на трето място те обособиха организационните бариери. За тази селектирана група представляваше интерес да се изявят:

  • техните нагласи и ориентации към професията, кариерата, успеха;
  • тяхното професионално обкръжение, стимулите и бариерите в професията;
  • удовлетвореността от професията, от това, което е постигнато в контекста на психическото и фи­зическото им здраве, и удовлетвореността от живота;
  • професионалната ситуация на жените в ролите им на майки, съпруги, домакини.

У някои от тях, като че ли много често видях нещо, което бих определила като страх от успех, с който може би се обяснява нежеланието на повечето от тях да атакуват мъжките професионални върхове. Страхът им може би се дължи на липса на увереност, нис­ка самооценка и самочувствие, а вероятно и на неуме­нието да се управлява, да се организира, да се използва властта.

В основата на такива чувства навярно лежи и безпокойството от социално непризнаване и особено отчуждаването от женските общности – т.е. конфликтът или изборът между кариерата и семейството „успешно” се трансформира в конфликт между женскостта и маскулинността или женскостта и интелектуалността.

Въпросът, който си задавам сега е дали наистина има реални бариери? Или може би трудности и пречки най-човешки каквито има пред всички живи същества, пребиваващи на нашата земя? Приемам, че всеки има определени сили в себе си и способности и сила на духа си и дали ще преодолее трудностите или  ще се откаже, е въпрос на личен избор, конформизъм и проницателност на ума. Дано наистина нещата да опират до това!

*Светлана Лазарова е бакалавър по „Стопанско управление“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

 

 

 

Говори


Текст: Валерия Личева

Говоря много. Обичам да говоря. Всъщност обичам да говоря твърде много. С много хора, за много неща. Веднъж говорих с един човек, който все настояваше хората да му изреждат спонтанно думи, а той пишеше поеми по тях. Хубави поеми бяха. Аз не пиша поеми. Пиша други работи…Обичам да пиша. Не съм сигурна обаче дали ако трябваше да избирам само едно: да говоря или да пиша бих избрала второто. Писането не е проста работа. Макар да изглежда така. А говоренето… Хм. Ако се замислим сериозно, истински … и говоренето не е лесна работа. Или поне не би трябвало да е, но не е важно какво говоря аз.

www.thoughtfulcampaigner.org_Speaking-out

Снимка: thoughtfulcampaigner.org

На жените им се носи слава, че са приказливи любопитки. Та и на мен така.. А има неща за които дори и жените не обичат да говорят. Всъщност, май никой не обича да говори за това. Толкова много не обичат да говорят за това, че самата тема се е превърнала в тема табу. Хубава думичка е „табу”. Чудя се колко от вас знаят какво точно означава. Няма голямо значение. Истината е, че стигмата затегната около деяние, което искам да ви представя е толкова голяма, че надали познавате човек, който да ви е споделял нещо свързано с него. И понеже не чуваме често такива истории, забравяме за това. Хубава склонност. Полезна. Защо да си товарим съзнанието и без това ние не можем да направим нищичко. Трудно се пише за такива неща и трудно се говори. Колко удобно се оказва това.

Понеже сигурно никога не ви е хрумвало да се поразровите в тази тема ще се опитам да нахвърлям наколко щрихи. В речника под думата „изнасилване” е записано следното определение: „акт на насилствено съвкупление, извършен от едно или повече лица спрямо друго, без съгласието на последното.” Този т.нар. „акт” е инкриминиран в българското законодателство в чл. 163 от Наказателния кодекс. За жалост, както и в много други държави, съдържанието му е едностранно. Надали обаче бихме намерили абсолютно достоверна статистика за броя на извършените сексуални посегателства в една страна. Която и да е тя. Всички знаем защо. Ама сигурно трябва и да го кажа, но няма.

Повече от 90 % от извършените сексуални посегателства остават несъобщени на полицията. Май трябваше да приключа изречението преди последните две думи. Ще се опитам да дам запомящ се пример… Въпреки, че е обявено за криминално деяние в Авганистан сигналите за изнасилване са рядко явление. Главно защото вероятността да бъдат обвинени в изневяра е огромна. А най-върховното наказание за подобно „обезчестяване” е смърт. През 2011 г. заглавията на вестниците гръмнаха (сигурно online) , заради изнасилена жена, осъдена на затвор за прелюбодеяние, родила детото си там, помилвана от президента Хамид Карзай и в последсвтие принудена да се омъжи за изнаисилвача си … И ако това не е жестокост?! А дали е единствена?

По данни на ООН, в световен мащаб, годнишно биват докладвани 250 000 сигнала за сексуално насилие.  По статистика в България са изнсилвани 0,031 човека на 1000 души … Каквото и да означава това … А най-новите данни (от 2010 г.) показват, че са 28,01 души на милион от населението. Със сигурност не сме чули за тези около 200 човека по новините. Чухме обаче за една. А дали изобщо щяхме и да чуем за това, ако насилникът не беше политическа фигура … каквито са също и кметовете. Иначе щяха ли толкова лесно да се отървават от разните му нещица. Едно момиче, което не се е оплашило да говори. Е, преувеличавам. Сигурно много го е било страх да говори, но все пак го е направоло, защото да говориш не е престъпление. Нали? „Табутата” не са престъпления, поне не и истински. Понякога обаче е престъпление да мълчиш. Престъпление е, защото така не се къса веригата. Престъпление е, защото няма да си единствен. Престъпление е, защото ако не говориш, няма да се вдигне шум, няма да стане скандал, никой няма да застане на твоя страна, защото никой няма да знае. И никой няма да може да се оправдава пред съда с хипохондрия и загубен разсъдък. Защото никой няма да му иска сметка. Понякога е престъпление да не се говори. И все пак, никой няма право да говори така. Най-малкото аз, защото е друго, лично. Защото не разбирам…не и наистина. Знам само, че докато не започне да се говори публично за това, всеки ще се срамува да разкаже историята си. Ще се срамува да разкаже дори на приятелите си… И знам само, че миналата година докато пътувахме в градския транспорт с приятелката ми, която живее наблизо, си говорихме за три „слуха” на изнасилване в района на нашия блок в Студентски град. А вие чухте ли за това по новините? Или съветът ви е  по-добре да не се прибирам сама късно вечер?

*Валерия Личева е студентка по „История и философия“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Революция или Еволюция!


Текст: Цветелина Минчева

Сексуалната революция предизвиква избухването на една нова вълна от морални устои, която залива човешкият свят. Нейните корени можем да проследим чак до Просвещението в Европа през XVII век, когато настъпва първата голяма промяна в моралните и естествени принципи на човешката разум и мисъл. Големият удар към старите порядки обаче идва с приетата и написана на 4 юли 1776 г. от Томас Джеферсън “Декларация за независимостта“ на СAЩ, която гласи: All men had a God-given right to “life, liberty and pursuit of happiness”или „На човек му е дадено правото от Бог да живее, да е свободен и да преследва щастието си“.
61555-Sigmund-Freud-Quote-The-sexual-life-of-adult-women-is-a-darkС приемането на Декларацията човешкото общество започва да се пробужда и с нея се дава възможност да се родят нови идеи за едно по-добро бъдеще. Благодарение на събитията от 1776 г., през 1848 г. е проведена първата Конвенция за правата на жените в Сенека Фоус, Ню Йорк. Конвенцията е организирана от Елизабет Стантън, Лукреция Мот, Мери Ан Mаклинток и Джейн Хънт. В своята „Декларация на чувствата“, по образец на „Декларацията за независимостта“, членовете на конвенцията искат социално и политическо равенство за жените. Тяхното мото е, че „всички мъже и жени са създадени равни“ и в крайна сметка и жените трябва да получат избирателно право.
През XIX век се ражда ново течение в човешкия начин на мислене, това е натурализмът. Ключови идеи в неговото развитие са теорията на Чарлз Дарвин за еволюцията и изследванията на Зигмунд Фройд. Последният представя сексуалните взаимоотношения с нов образ, далеч различаващ се от библейската представа, че сексуалният акт може да бъде практикуван само от двойки сключили брак. Според Фройд всичко в света може да се сведе до една единствена причина – сексуалните желания! Всичко се корени в желанието и то е нашият двигател.
Кулминацията на новото мислене и промяната в морала и ценностите на човека идва с XX век и появата на т.нар. „толерантно общество“, което се обявява за правата на хората, толерира различните, независимо от техният пол, цвят или сексуална ориентация . Първата проява на „толерантното общество“ е създаденото през 1953 г. от Хю Хефнър американско мъжко списание „Playboy”, което тотално разбива дотогавашните порядки за благоприличие в обществото.
Благодарение на натурализма, век по-късно се е появило „движението за свободната любов“ на т.нар хипита – младежко движение от началото на 60-те години, което боготвори любовта и вярва, че тя е единственият смисъл за човешкото съществуване. Хипи движението се обръща срещу брака, критикувайки, че това е една институция, която налага ограничения и че държавата няма право да се меси в интимните отношенията на хората.
quote-sex-is-something-you-do-sexuality-is-something-you-are-anna-freud-66-69-35Освен с хипарството, 60-те години са известни най-вече с втората вълна на феминизма, която свързваме с името на Бети Фрайдан, автор на книгата „Женската мистика“ и създател на Националната организация на жените (NOW). Жените искат същите права, каквито имат мъжете и движенията за правата на жените набират сериозна подкрепа. Проблемът се корени в извънбрачните сексуални отношения. Мъжете имат много по-голяма свобода след такъв акт, докато жените поемат по-големите негативи, като нежелана бременност или насилствен брак. Противозачатъчните играят ключова роля в борбата за женската еманципация. Те позволяват жените да водят свободен полов живот, без да се притесняват от нежелана бременност. За първи път тогава излиза идеята да се въведат контрацептиви за масова употреба.
Така започва новото време на „Модерната жена“ – появяват се силните женски персонажи по телевизията, дрехите са по-оскъдни, а темата за секса спира да бъде табу и навлиза в т.нар mainstream. Граница на „Новия свят“ е през 80-те години с „Движението за правата на гейовете“. Тогава за първи път хомосексуалността е изключена от списъка с ментални разстройства, като разбира се минава известно време, за да се приеме на държавното ниво.
Всяко движение се явява предходно на следващото. Борбата против сегрегацията, начело с Мартин Лутър Кинг вдъхновява движенията за правата на човека. Те от своя страна предизвикват движенията за правата на жената и правата на гейовете. Тази верига от събития, една своеобразна еволюция на човешките права всъщност води до Сексуалната революция! Тя от своя страна играе основна роля в промяната на ценностната и морална система на човешкото общество, което спомага за създаването на един нов, по-освободен свят и дава възможността да се родят новите идеи за бъдещето на модерния и свободен човек. Така настъпва ерата на „Всеки има права“, но предстои да видим докъде ще ни доведе тази свобода.

*Цветелина Минчева е последна година студентка по „История“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Когато хомофобията убива


Текст: Гергана Ненова

В месеца, в който ЛГБТИ общностите в цял свят подготвят и провеждат ежегодните Прайд шествия си в подкрепа на исканията си за права и премахване на дискриминацията, светът получи най-убедителното потвърждение за реалността на силата и омразата, с които се сблъскват хората с хомосескуална ориентация. 49 души бяха убити и 53-ма бяха ранени при стрелба в гей дискотека в американския град Орландо, щата Флорида, и това е най-смъртоносното престъпление в историята на САЩ. Така безкрайните и неизменни питания за това има ли нужда от Прайд и въобще от „демонстрация“ на сексуалната ориентация получиха категоричния си, но тих отговор: ИМА .

Time

Снимка: www.time.com

Макар все още да има съмнения дали принадлежността към терористичната организация ИДИЛ е в основата на това мащабно престъпление, сигурно е, че хомофобията също е част от профила на убиеца. Изборът на заведение, посещавано от хомо-и транссексуални хора, не е случаен. Бащата на 29-годишния стрелец Омар Матин свидетелства пред NBC, че няколко месеца преди масовото убийство синът му е изразил гнева си от гледката на целуващи се пред семейството му мъже. Описанията на други близки на убиеца, включително и на бившата му жена, напуснала го поради системен физически тормоз, свидетелстват за склонността му към насилие, омразата към жените и към чернокожите.

След масовото убийство в Орландо омразата към хората с хомосексуална ориентация придоби стряскаща видимост и вече не е възможно размерите и проявленията й да бъдат омаломажавани. Хомофобията съществува в почти всички човешки общности, успешно преминава географските граници, промъква се в религиозните храмове насред посланията за мир, любов и справедливост, легитимира се от законодателни, съдебни и политически институции. В западните общества хомофобията понякога изглежда безобидна, забавна, неангажираща, неуловима, а унищожителната й сила остава скрита зад по-наболели обществени проблеми. Хомофобията обаче наранява, унижава, отхвърля, смазва, разделя. И убива.

Хомофобията убива не само в Орландо, а навсякъде по света. Убийствата на хомосексуални и трансджендър хора заради сексуалната им ориентация се случват и в западните държави, в които „престъпленията от омраза“ са третирани в законодателството като отделен вид престъпление, изискващо по-строго наказание. Докладът на National Coalition of Anti-Violence Programs разказва историите на 24 убийства, извършени в САЩ през 2015 г., вероятно провокирани от хомофобия. Особено уязвима категория са трансджендър жените и цветнокожите трансджендър хора. Убийства на видни ЛГБТИ-активисти са документирани в държави като Бангладеш, Салвадор, Камерун. Другаде пък хомофобията е държавна политика. По данни на ООН в поне 76 страни в света сексът между представители на един и същ пол е криминализиран и наказван със затвор, а в Иран, Мавритания, Саудитска Арабия, Судан, Йемен, Сомалия и Нигерия религиозните и държавни съдилища налагат смъртни присъди за хомосексуално поведение. Така внушителна част от държавите, основно мюсюлмански, нарушават основния международен документ за правата на човека – Всеобщата декларация за правата на човека, приета през ООН през далечната 1948 г.

Масовото убийство в Орландо показва, че хомофобията „процъфтява“ в комбинация с религиозния фанатизъм, мизогинията, расизма. Макар повечето християнски религиозни общности също да са склонни да отхвърлят хомосексуалността като „грях“, в ислямските общности това отхвърляне е несравнимо по-категорично и жестоко. Някои щрихи, свързани с престъплението в Орландо, ясно показват това. Журналистическо разследване във връзка с масовото убийство в Орландо извади наяве запис на реч в местния ислямски център, в която говорителят Шейх Шекалешвар спокойно заявява, че хомосексуализмът трябва да бъде наказван със смърт и че това наказание е форма на съчувствие към хомосексуалните хора – „нека от съчувствие да се отървем от тях“.

Осъждайки деянието на сина си, бащата на Омар Матин уверено посочи, че Бог ще се погрижи за наказанието на хората с хомосексуална ориентация. Турският вестник Йени Акит, цитиран от Daily Mail, нарече жертвите на престъпленията в Орландо „извратени хомосексуални“.

Преплитането на насилието над жена с насилието над хомосексуални в биографията на Омар Матин чудесно илюстрира връзка между мизогиния и хомофобия. Както показват данните на ФБР за САЩ за 2011 г., престъпленията от хомофобия са насочени предимно срещу проявите на мъжка хомосексуалност. В мисленето и възприятията на хомофоба мъжката хомосексуалност е особено неприемлива, защото се възприема като отклонение от нормите за мъжко поведение, поставя под съмнение статута и устойчивостта на мъжествеността и се асоциира с женствеността. От своя страна, мизогинията е омраза към жените, но също и към онези качества и поведения, възприемани като „женски“. Така мизогиния и хомофобия взаимно се подкрепят и усилват в стремежа за удържане на половата йерархия и граници.

Когато хомофобията убива, е по-ясно от всякога, че тя трябва да бъде разпознавана, преследвана, наказвана. Нападението в Орландо е знак, че борбата срещу хомофобията, във всичките й прояви, не е въпрос на избор или гледна точка, а необходимост и борба за живот.

*Гергана Ненова е докторант по Социология в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

 

Значението на образованите жени

Образованието на жените се отнася до всяка форма на обучение, която има за цел да подобри знанията и уменията на жените и момичетата. Това включва общо образование в училищата и колежите, професионално, техническо, здравно, правно и друг тип образование. Образованите жени са способни да доведат да така необходимите социално-икономически промени, а конституцията на почти всички демократични страни, включително и Индия, гарантира равни права както на на мъжете, така и на жените.
Началното образование сега е основно право. Когато една жена (или момиче) се възползва качествено от правата си, то обществото като цяло се подсигурява своята устойчивост.

2d0cb514775e0e28119faecabb43bc2d

Осъзнавайки важността на това жените да бъдат образовани, правителствата на много страни и много неправителствени организации осъществяват редица проекти, за да постигнат тази цел.
Можем да обобщим голямото значение на жените да бъдат образовани в осен основни точки:
1.Икономическо развитие и просперитет: Образованието дава възможност на жените да изпъкнат и да допринесат за всестранното развитие и просперитет на страната си.
2.Икономическо овластяване: Докато жените остават на заден план и са икономически зависими от мъжете, безпомощното им състояние не би могло да се промени. Икономическо овластяване и независимост ще дойде само чрез подходящо образование и заетост на жените.
3. Подобряване стандарта на живот: Образованието подпомага воденето на качествен живот посредством финансово обезпечаване, което от своя страна идва от добрата професионална реализация.
4. Подобряване на здравето: Момичета и жени осъзнават важността на здравето си. Чрез здравно образование, те имат право да водят здравословен и следователно качествен начин на живот, а образованите майки могат да вземат по-добри грижи, както за себе си, така и за своите деца и семейства.
5. Достойнството и чест: На образованите жени сега се гледа с достойнство и с чест. Те се превръщат в източник на вдъхновение и пример за подражание на милиони млади момичета, които изграждат своите ролеви модели.
6. Правосъдие: Образованите жени са по-информирани за своите човешки права, което би могло да допринесе за намаляване случаите на насилие и несправедливост срещу жените като принудна проституция, детски брак, аборт, трафик на хора и други.
7. Свободен избор на професия: Едно дете трябва да получи равни възможности за образование, защото образованите жени могат да се окажат много успешни в областта в която са решили да се реализират и да се превърнат в успешни лекари, инженери, управленци, учители и много други. Това благоприятства благополучието на един цял народ.
8. Намаляване на бедността: Образованите жени са сами по себе си предпоставка за намаляване на бедността. Жените могат да поемат голям дял от тежката задача да се изкорени бедността, което изисква огромен образователен принос. Не би могло да има много социални и икономически промени, ако момичетата и жените не получат своите права за образование.
До средата на деветнадесети век, момичета и жени са били подготвяни само за традиционните битови дейности. Сега обществото е свидетел на промените в ролеви статус на жените. Има по-голям акцент върху образованието на момичетата и жените по същия начин, както се образоват момчетата и мъжете. Съвременните родителите искат да изпълнят стремежа на децата си, без да съществува разделение между половете.
Образованите жени трябва да настояват за правото си да упражнят своите граждански, социални, политически и икономически права, което ще помогне за подобряване на благополучието не само на жените, но и на останалата част от обществото. А то от своя страна може да се радва на по-добри дни, докато подкрепя правото на жените да са просвети и образовани.

*Мария Христова е бакалавър по „Медии и журналистика“ в УНСС. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

 

Предприемаческият дух на жената управленец

„Жената е покана за щастие!“ Това са думи на френският поет и критик Шарл Бодлер.[1] Но въпросът доколко общест­вото ни е готово да се отзове на тази покана, остава спорен. Поначало историята на жените е установяване на тяхното репре­сиране и на прикриването му, защото прикриването е част от репресията: няма случайност и неутрална нау­ка. Ето защо историята на жените възниква едва когато феминистките от Северна Америка и Западна Европа, към които днес се присъединяват и феминистките от Третия свят, се опитват да нарушат мълчанието, пред­мет на което е тази история, и да проучат миналото, което не престава да учудва всички.

womenpla.net

Снимка: womenpla.net

Животът изисква от жените да живеят тук и сега, да живеят в днешното време, защо­то само в него могат да бъдат полезни – да създават деца, да сътворят нещо, което да оставят след себе си, да дарят щастие на хората, които ги заобикалят. Именно в това се изразява житейската роля на жените – роля­та, отредена им от Майката Природа. Важни са творе­нието, любовта, смелостта и отдаването, с които само една жена може да създава красотата в живота.

Никой не трябва да им отнема правото да бъ­дат и да се чувстват жени. Никой не може да им от­неме и правото да градят кариера, да се развиват, да създават бизнес, да успяват. И ако в изминалите години са били залъгвани с тезата, че няма да успеят да бъдат пълноценни майки, домакини и съп­руги, то днес същата тази теза отдавна е загубила своята актуалност.

Жените са известни като слабият пол, но в същото време все по-често се чува, че са по-силни от силния пол, че могат да устояват на всичко, че не се предават пред болката, унижението, пренеб­режението, отхвърлянето.

Днес обществата са променени, но правилата като че ли са останали същите. Говори се за доведена до крайност екс­панзия, преследване на безпределно натрупване на власт, печалба, престиж, жестока конкуренция и съ­перничество. Но това не е само мъжкият свят на съвременния човек, това е и женският свят, в който именно жените трябва да се доказват отново в пъти повече. Може би най-голямото доказателство за силата им е в това, че въпреки вечната борба продължават да отстояваме своето място в обществото, защото го заслужават. Самото наличие на предприема­ческа култура и предприемаческо мислене предполага добро образование, разнообразни умения, висока пси­хична и емоционална устойчивост. Жената предприе­мач не иска за нея да се говори само като за колега, бизнес партньор или конкурент. Тя няма нищо про­тив, ако към всичко това се прибавят и качествата й като жена. Умните дами много добре зна­ят как, кога, къде и доколко да използват своите жен­ски хитрини – и всичко това в името на успеха. Това не е подмолно действие, не е коварен капан, а само умело прилагане на различни тактики и подходи.

Небезизвестната теория, че „в бизнеса, както и на война, всичко е позволено” има много привърженици дори и в съвременното цивилизовано общество. Но бизнес дамите предпочитат спазването на висок етичен морал, коректни отношения, премереност и точност. Лъжата, измамата, фалшът и лицеме­рието не биха свършили работа на никого. Веднъж може и да има успешни резултати, но с цената на това да се изгуби доверието на хората, да се опетни собственосто име и авторитет. Такава жертва не си струва.

Времената днес изискват бизнес с ново лице, с нови правила и нови подходи. На всички им е трудно и е необходимо да има непрестанен процес на научаване на нови неща, за да има и успех. Съществува недоволство от отсъст­вието на постоянен духовен водач, който да задоволява моралните потребности на предприемачите. Липсата на активно гражданско съзнание, което най-успешно може да акумулира знания и да укрепва системата на етичните норми и правила, също е неоспорим факт.

В не лесни условия живее днес българската жена, но тя съвсем не изглежда уплашена или обезвере­на. По-скоро въпреки трудното икономическо положение, мъжкото самочувствие и общественото отношение, же­ната продължава да поддържа дома си, да възпитава децата си, да се старае да изглежда добре, да печели, да прави кариера, да се усъвършенства и да успява.

Предприемаческата ни култура все още търси своето място на пазара. Все повече назрява необходимостта не само же­ната, но и мъжът да преосмислят своите приоритети, да променят отношението си към време­то, парите, капитала, социалната отговорност, догово­ра, дисциплината, социалната справедливост, плаща­нето на данъците и пр. Отговорността за семейството, детето, дома, бизнеса, родителите и пр. изисква надскачане на собственото его и изхвърляне на мисленето, че щом печелиш пари, всичко ти е позволено. Мястото на този остарял модел от времената на първоначалното натрупване на капитали е най-вече в миналото.

Не са малко хората, които са се опитвали да обезсърчат жените казвайки им, че рискуват много и изтъквайки многото негативи и трудности. Големите фигури в бизнеса често съветват критиката да се държи под око. Тя не е повод за предаване, но нито пък трябва да и се позволи да плаши и обезсърчава. Трябва да се изгради умението да се разграничава градивната от неградивната критика, критиката на обществото, критиката на съпруга или критиката на началника. Безценно е умението за вслушване в нея, защото винаги може да се извлече полза от градивната критика, въпреки че никой не обича да бъде критикуван.

Българката трябва да направи своя избор в името на своята собствена кауза. Вярната представа за образа на жената управленец, не само ще подпо­могне разсъжденията й, но и ще й даде отговор на въп­роса дали има сили да се справи. Колкото повече гледни точки има, толкова по-голям е и изборът, а правото на избор е правото да бъдеш свобо­ден!

Съвременния динамичен начин на живот изисква от жените не само опит и знания, но и нов предприемчив дух – дух в крак с новите икономически реалности. На основата на личните си знания, умения и възможности и съобразно спецификата на своя бизнес всяка интелигентна жена разработва собствени стартегии за това как да бъде успешна в своята сфера. Съвременната жена – високообразована, комуникативна, енергична, сила и уверена в себе си, аналитична и чувствена, коректна и откровена, пластична и тактична, гъвкава и адаптивна, отзивчива и демократична, способна да търси и намира нестандартни решения на всички проблеми, с вродено чувство за реализъм, хармония и човечност, е невероятен социален капитал. Хубаво е, че жената навлиза така стремглаво в света на бизнеса и на публичната комуникация, защото светът става не само много по-сигурен, но и много по-добър и очарователен. И колкото по-скоро обществото осъзнае тази истина и създаде оптимални условия за нейната реализаци, толкова по-бързо ще достигне и желаното качество на живота в многообразието на неговите измерения.

[1] Николова, Е., „Основи на женското предприемачество”, С., 2012

*Светлана Лазарова е бакалавър по „Стопанско управление“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Жената в света на информационните технологии


Жените започнаха да доказват, че могат да са успешни и в един доскоро счи¬тан за изключително мъжки свят – светът на IT техно¬логиите, свят, без който нито един съвременен пред¬приемач не би имал успешен и конкурентен бизнес.
Ако заговорим на тази тема, със сигурност едно от пър¬вите имена, което ще проблесне в ума, е това на Саша Безуханова (директор направление „Публична администрация“ в „Хюлет – Пакард“ за Централна и Източна Европа; Безуханова управлява бизнеса на компа¬нията с държавните администрации на 27 държави). Тя е добрият пример, с който може да се започне ак¬туалния разговор за успешното навлизане на жените в т. нар. мъжки бизнеси.
largeВ статия по темата какво мисли деловият мъж за деловата жена, Божидар Петракиев (собственик на супермаркети „Елемаг гурме“) споменава името на Безуханова сред първите имена на най-добрите български жени мениджъри.
Това съвсем не дава основание да не се говори и за техните проблеми, особено в света на модерните IT технологии. Бариерите, които преодолява съвремен¬ната българка, не се свеждат само до процесите на раз¬чупване на традиционализма, непризнаването на труда в домакинството и разделението при реална оцен¬ка на труда. Не може да не останат неотбелязани и проблемите на жената, желаеща да заеме своето достойно място в българската уебиндустрия – територия, доскоро запазена само за по-силната половина от човечеството.
През 2006 г. Джефри Зелдман и „А List Apart“ поръчват на Нюйоркската обществена библиотека да проучи реалното процентно съотношение мъже жени и положението на жените спрямо мъжете в уебиндустрията. Данните от изследването показват, че в глобален мащаб:
• броят на мъжете многократно надвишава този на жените;
• процентът на жените, работещи в уеб бранша, намалява;
• жените, които работят в уеб индустрията, би¬ват повишавани по-рядко и не дотолкова високи пози¬ции, колкото колегите им мъже.
Положението в България е малко по-различно. Проучвания сочат, че около 40 % от уеб индустрията е заета от жени и няма тенденция към спад на интереса от страна на търсещите работа, а напротив.
По-задълбочен поглед върху разпределението по позиции на мъжете и жените показва, че броят на жените сред програмистите е най-нисък, но за сметка на това организационните позиции и средният мениджмънт са женски приоритет. Управлението на проекти, тестването и разговорите с потенциални и настоящи клиенти най-често са възложени на жени.
До някаква степен концентрацията на дами точ¬но в тези позиции обяснява и факта, че като цяло в бранша жените получават по-ниски заплати от мъ¬жете. Нивата на заплащане за съответните позиции в България съответстват на нивата на заплащане в гло¬бален мащаб, т.е. абсолютните цифри се различават, но като нива програмистите вземат по-високи заплати от мениджърите на проекти както в България, така и в Индия, в САЩ и в Дубай.
Въпреки факта, че повечето мениджъри в български уеб компании настояват, че в техните фирми хора на една и съща позиция и с еднакви качества и умения получават сходни заплати, наблюдения показват, че жените имат почти с 20 % по-ниски възнаграждения от колегите си мъже на съответните позиции.
Смятам, че причината, колкото и да е странна, не е в преднамерена дискриминация от страна на работодателите, които се опитват да се договорят на по-ниски нива с потенциалните бъдещи служители, представители на нежния пол. Също така жените имат по-ниски очаквания за нивото на заплащане от мъжете кандидати и са готови на повече компромиси не само по отношение на въз¬награждението, но и на естеството на работа.
Много често техническите ръководители поста¬вят на жените елементарни задачи, за да не би да сбъркат нещо. Според тях по подразбиране една жена не може да бъде добър програмист и е нейно задължение да се докаже. Мъжете програмисти, от друга страна, са „невинни до доказване на противното”. Техните грешки се отдават на липса на опит и се смята, че в процеса на работа ще бъдат преодолени.
Мисля, че за жените програмистки или компютърни специалисти априори се смята, че не разбират, че си проправят пътя с руси коси, къси поли и други женски номера. Това е стереотип на обществото, не само на ИТ бранша. Но проблемът не се изчерпва само с факта, че като цяло липсва доверие към жените – в крайна сметка, ако човек е професионалист и си върши добре рабо¬тата, рано или късно някой го забелязва. Проблемът е в това, че заради общото недоверие много жени в бранша нямат възможност да се учат от по-интересни и по-сложни проекти така, както се дава възможност на колегите им мъже.
В резултат на случващото се жените по-бавно успяват да се наложат като специалисти. На тях им се налага първоначално да хвърлят два пъти повече усилия, за да се докажат като професионалисти, но след това определено мнението им се зачита.
Жените в индустрията се чувстват спокойни, защото отношенията мъже – жени са по-свободни, отколкото в по-скоро офлайн браншове и в по-строги ИТ професии. В уеб бранша човек може да си позволи да работи на по-гъвкаво от обичайното работно вре¬ме и така да намери по-добър баланс между личния и професионалния живот.
Основната причина, поради която митът, че работата в уеб бранша е типично мъжка упорито продължава да съществува, е липсата на жени мениджъри в най-високите нива на индустрията. Средният мениджмънт е преобладаващо изграден от жени, но лицата на бранша, хората, които представляват индустрията по конференции, кръгли маси и по¬добни събития, са преди всичко мъже. По този начин се създава грешната представа, че уеб бизнесът е мъжки бизнес, в който жените изпълняват най-вече поддържащи и второстепенни роли.
Темата за положението на жените в уеб бранша е особена. Във времена, в които броят на жените в интернет дори в България надвишава този на мъжете (жените в един форум имаха достатъчно влияние, за да разклатят доверието в една от най-големите банки в страната), клиентите са убедени, че колкото повече разнообразие на опит, умения и идеи има в един екип, толкова по-добър става продуктът му, а все повече и повече проучвания започват да откриват правопропорционална зависимост между броя на жените мениджъри и пе¬чалбите на една компания.

*Светлана Лазарова е бакалавър по „Стопанско управление“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Феминисткото изкуство като бойно поле


Текст: Калина Иванова

„Трябва ли жените да са голи, за да са част от изложба в музея Метрополитън?“, това питат Guerrilla Girls през 1989 г., докато ни замерят с факти. По-малко от пет процента от модерното изкуството в големите галерии в САЩ е дело на жени артисти, но за разлика от това 85% от голите портрети са на женски тела. 27 г. по-късно положението с колекционерското изкуство не се е променило особено, затова и анонимните феминистки активистки продължават да организарат своите акции, скрити зад маските на горили.

large (1)Истината е, че повечето хора на улицата ще се затруднят да назоват дори три световноизвестни жени артисти (с изключение на Фрида Кало). През 1968 г. група от 400 активистки протестират срещу конкурса Мис Америка в Атлантик Сити като демонстративно хвърлят на боклука „женски“ продукти за красота и високи токчета. Това може да се приеме и като първата съвременна форма на феминистки активизъм – „Women’s Liberation“ и заемане на позиция срещу патриархалните устои на обективизиране и контрол над женските тела и репрезентации, както и насърчаването на пасивност и мълчание при жените.

Личното е политическо, а най-личното се превръща в изкуство

През 70-те и 80-те години голяма част от феминистките организации по света се радикализират в контекста на половата дискриминация, която срещат всеки ден. На преден план застават и по-маргинализирани представители на движението, които не се чувстват част от преобладаващите хетеросексуални жени от средната класа (афро-американските жени, латино-американките, жените от третия свят, жените от работническата класа и лесбийките).  Започва да се обръща внимание на т.нар. пресечност (intersectionality) – различните фактори, изграждащи личностната идентичност, която отчита не само категорията пол, но наред с нея и раса, класа и сексуалност, етнос, вързраст…

Същото важи и за жените в изкуството. Защото да си жена артист в среда, която е доминирана от мъже, означава че трябва да се трудиш двойно повече, за да бъдеш автоматично подценена и оставена като резерва. Работата на жените артисти в САЩ през 70-те г. е пример за съпротива, тя е коренно различна от нещата, които по това време се излагат в галерии, или се преподават в университета. Феминисткото съвременно изкуство има изцяло политическа задача. То се стреми да създаде диалог от женска перспектива като задава директни въпроси и търси честни отговори. По тази причина много от тези произведения на изкуството, в това число и феминисткият пърформънс, са някак крайни и поляризиращи, но винаги имат своя предмет на критика.

Жените, които отказаха да бъдат просто бележка под линия

Те „нямат място“ в галериите поради своя пол, затова сами създават алтернативни общности, чрез които да се борят за видимостта си в света на изкуството и да провокират обществени размисли. A.I.R. (Artist in Residence) е първата такава галерия в Ню Йорк. Малко по-късно Джуди Чикаго, една от водещите феминистки артистки, основава първата университетска програма за феминистко изкуство. Тя, заедно с Арлийн Рейвън и Шийла де Бретвил създават и The Feminist Studio Workshop – в основата на всички тези дейности стои една сплотена общност, която прави всичко сама и се стреми да работи за общественото съзнаване на женските проблеми. Доместикацията, пасивността и традиционната роля на жената в обществото, жертвите на изнасилване, репродуктивните права, политиката, ниското заплащане, индустрията за красота, менструацията, остаряването и стигматизирането на жените като леки, са сред най-важните теми, върху които стъпват феминисткото изкуство и активизъм.

Те често използват алтернативните медии, плакати, видео арт и пърформънс поради факта, че не са белязани от историческата мъжка доминация, както е в случая с рисуването на картини и правенето на скулптури. Този нетрадиционен подход цели и да разшири дефиницията на това какво въобще е изкуството днес. Което ни отвежда към мимикрирането му в други нюанси на активизъм като например пърформънс (Йоко Оно, Ханна Уилке, Лесли Лейновитц, Марина Абрамович, Ани Спринкъл и др.), публични политически акции на феминистки групи (Femen, Украйна), феминистки пънк (Pussy Riot, Лидия Лънч, цялото Riot grrrl движение през 90-те), DIY зийнове, комикси, и не на последно място, всички жени, които днес пишат книги, използват медиите и социалните мрежи, правят образователни YouTube видеа, говорейки за равнопоставеност между половете и феминистка критика. Интернет най-накрая отвори достъпа до произведенията на жените артисти, които днес успяват да промотират работата и манифеста си независимо от слабата им репрезентация в големи галерии.

Бавното разместване на тектонските плочи на сексизма в Запада се случва. Днес жените успяват да се докажат като артисти повече от когато и да било преди. Но достатъчно ли е това щом едва пет процента от тяхната работа се показва в музеи и галерии, на фона на това, че 51% от днешните визуални артисти са именно жени? И все пак… важно е да се отчете, че онова, което започва като субкултура в САЩ, днес е въпрос на мейнстрийминг, който има потенциала да променя социални нагласи и поведения. Днес все повече жени разбират, че Феминизъм не е мръсна дума, и че вместо повод за ограничения, движението е основа на справедлива критика. Критика, която може да вдъхновява смислено, и понякога брутално искрено изкуство.

*Калина Иванова е бакалавър по „Журналистика“ и магистър по „Социални изследвания на пола“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Отвъд блясъка – каква е истината?


Текст: Нели Велчева

Времената се менят, а заедно с тях и ние. През различните епохи са се появявали различни кумири на които хората са се кланяли. Започвайки през идеята за Бог и наложената вяра в нещо свято и извисено на което хората сляпо са се уповавали през Средновековието, минавайки през жаждата за знание, прогрес и нов поглед към живота по време на Просвещението, за да се стигне до днес и настоящите кумири, които са … Какво ни вълнува сега? Дали не е новият Iphone 6 (или 7 може би излезе) или пък прекрасните маркови дрехи, грижливо подредени по рафотовете в моловете, а защо да не е модерно и колко броя харесвания, коментари и статуси като „чувствам се еди-как си …“ си събрал и публикувал? До тук казаното излиза, че това, което е еталон за 21 век е видът, материята, обвивката.Ще кажете, че съм прекомерно скептична или както е модерно в момента да се определи – hater (в превод от английски език – свръхнегативно настроен към всичко и всички). Но наблюдавайки от известно време околните през собственото си ежеднение, сама за себе си достигнах до това заключение.
Примери, колкото искаш. Неизбежно ставам свидетел на сцени, които потвърждават тезата ми. В автобуса момиче нервно заключава, че няма търпение да оправят счупения й iphone, защото не може да работи със заместителя му, който, след като недоволно изважда от чантата си, се оказва предмет, приличащ на всички модерни мобилни устройства – голям, тънък телефон, с touchscreen и т.н. Или пък никога няма да разбера жените, ходещи на токчета сред парка. Защо? Какво? Какво искат да покажат? Колко интересна картина е отстрани да наблюдаваш такъв тип опит за вървеж между ситни камъчета или през тревата, където токчето безмилостно потъва. Да не говорим за огромните таблоиди на които е изобразен самоуверен пластичен хирург, който казва, че красотата е мисия. Какво отново се опитва да ни се (по)каже? Че красотата в днешно време се открива в талантливите ръце на най-добрия приятел до който често опират представителки на женския пол от една конкретна музикална гилдия? Засичайки от време на време по телевизора музикалния канал, където пее въпросната гилдия, определено отговорът на въпроса ми е „да“… И често виждам по улиците, че силиконът не се използва единствено за презрамките на сутиена, а и за много други неща.
Та, продължавам да откривам за себе си и да споделям в тези редове, че приказката „по дрехите посрещат, по ума изпращат“ до голяма степен се е поизменила. По дрехите, телефона, силикона, токчето посрещат и тук-там, и за ума се хващат, но като цяло по същите тези критерии вече се и изпраща. И в този ред на мисли за материалното време, в което живеем се замислих колко коства на човек цялата тази бляскава опаковка, подобна на тази, която обвива и един шоколадов бонбон, например. На мъжа колко да коства? Както и да го гледам всичко опира повече до предметите околко него – кола, телефон и да кажем хубавата риза и стилния колан, за да привлече и получи така жадуваното внимание. Докато при жената е малко по-сложно. Както винаги.
Освен гореположените странични средства, необходими за бленуваните 300+ харесвания във фейсбук, гримът е другият верен другар на една жена. Той, като един нож с две остриета, може както да направи от една девойка прелестна красавица, т.е. да подчертае още по-силно естесвения чар или да замаскира природен недостатък, така и да сътвори едно порядъчно плашило към което мъжете изпитват смесени чувства, пораждащи въпроси от сорта: „Защо кожата на лицето й е  с различен цвят от тази на шията й?“ Но за да не стане наистина твърде отрицателно, това което изливам тук ще се спра на един случай, който както обича да сервира голяма част от сайтовете в интернет, „скандализира обществото“.
Хърватската гримьорка, но по-важно в случая грижовна внучка Теа Флего, решава да зарадва баба си по случай 80-годишния й юбилей, като й подарява … младост. Не, няма вълшебна пръчица, с която чрез едно замахване прави трансформации; нейната вълшебна пръчица се оказва четката. На рождения си ден Ливия получава прекрасен подарък – да върне за малко времето поне с 20 години назад. Защото преобразяването наистина е зашеметяващо. Оттогава насетне внучка и баба често се превъплащават в гримьор и клиент, което допринася за завършека на перфектния грим – усмивката на лицето на възрастната жена.

13233252_1393465630679603_611470926_n

Ливия – преди и след                                         Снимка: Агенция ПИК

Независимо от нравите в момента, това какво се цени и какво се предпочита, тази „сензация“ показва, че всяка монета има две страни. Предполагам, че тази подмладена баба е предизвикала разнополюсни реакции у мнозинството. Отрицателите ще я обвинят в суетност, в типичния женски стремеж към обезателно красивото. Други биха я подкрепили в този любопитен експеримент. Така се получава, все пак хората не сме еднакви. И аз като привърженик на естествената красота бих казала, че и преди и след „операцията“ Ливия е красива. Красива е с всичките миниатюрни бръчици, които говорят за много щастливи моменти, предизвикали милиони усмивки на лицето й. Красив е погледът й, който говори за хилядите емоции, които е преживяла и преживява. Поглед, който никоя спирала или очна линия не може да измени към по-добро или по-лошо. Но това, че тази метаморфоза предизвиква появата на още миниатюрни бръчици, които разтягат устните й в усмивка, щом се погледне в огледалото, е важното в случая. Жените по природа сме си кокетни. И на каквато и възраст да сме, искаме да изглеждаме добре. А как ще го постигаме това е личен избор.
Полемиката се получава, когато този избор презизвиква порция от солидни коментари, каквито са често срещани, когато става дума за визията на една жена. Но честно казано сега повечето от нас, жените, жадуват за коментари. Затова са и големите чупки и свитите устни. И за какво? За кого? За публиката, за адмирациите или хулите. Дори и една 80-годишна жена се е поддала на изкушението и е позволила да се размаха четката над нея, но дали си е мислила само и единствено за това колко коментари ще предизвика визията й, или просто е била водена от любопитство и доза смелост след преобразяването да покаже себе си и в двете светлини? Това може да каже внучката.
Смелост. Колко дами са достатъчно смели, за да покажат „преди и след“, както Ливия направи? Лесно е да откриеш само разкрасеното и да се ласкаеш от впечатлените. Съвсем друго е в това време, в което се адмирира опаковката, да имаш смелостта да разкриеш и това под нея. Имаме ли смелостта да покажем всичко – и блясъка, и това зад него? Защото прожекторите понякога загасват, а заедно с тях и това, което са осветявали.

*Нели Велчева е студентка по „Българска филология“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Борбата на бащите

Интервю със Светослав Стефанов, председател на Съюза на бащите в България

S. Stefanov

Светослав Стефанов

Когато говорим за равни права и възможности на половете, в повечето случаи визираме жените, но мъжете също водят своите битки за равни права и родителството е една от онези територии, в които тази борба е най-трудна. Вече над 20 години международното движение за права на бащите адресира въпроса за непривилигерованата позиция на бащите в отглеждането на децата и по-конкретно за дискриминирането им в семейното законодателството и в бракоразводните дела. Тази битка се води и в България, където въпреки привидно егалитарното законодателство при споровете за родителски права, интересите на детето се свързват преимуществено с майката като значим родител, а бюрократичните и институционалните неуредици не дават гаранции за изпълнението на съдебните решения, свеждащи присъствието на бащата в живота на детето до 4 дни месечно. Чрез протести и петиции от няколко години български бащински организации алармират за този проблем и издигат искания за равни родителски права след развода, подобряване на институционалната закрила на правата на детето и правно уреждане на „споделеното/съвместното родителство”, което предвижда съвместното упражняване на родителски права след развода и е регламентирано в редица европейски държави. Проблемът е значим не само заради огромния брой на разводите в страната ни – 10 483 през 2015 г. по данни на НСИ, но и заради въвличането на децата в родителски спорове с всички негативни социални и психологически последствия от това. Данните на Държавната агенция за закрила на детето за 2015 г. показват тенденция на нарастване на броя на случаите на деца, въвличани в родителски спорове и лишени от възможността да осъществяват лични контакти и с двамата си родители – основно право, регламентирано в Конвенцията на ООН за правата на детето. Преобладаващите сигнали към ДАЗД за нарушаване правата на децата в следствие родителски конфликти са от бащи и най-често касаят нарушен режим на лични отношения с детето.
Сериозните законови и административни проблеми в уреждането на родителските права след развода обаче са само едната страна на монетата, а от другата са относително незабелязаните му социалните му измерения – традиционно слабото участие на бащите в отглеждането на децата, агресията и конфликтността в обществото ни, отсъствието на общност в живеенето, споделянето и решаването на проблеми. За тази страна на въпроса за правата на бащите разговаряме със Светослав Стефанов, председател на Съюза на бащите в България – организация, създадена преди една година, но предлагаща нов и различен поглед към проблемите на бащите.

Как започна всичко и какво наложи създаването на вашата организация?

През 2013 г. се разделих с бившата си съпруга и оттогава започна ходенето по мъките. Преди излизането на съдебното решение се свързах с полицията и оттам ми казаха, че няма никакъв официален документ преди съдебното решение и по тази причина нищо не може да се направи. След излизането на съдебното решение, „идилията“ продължи – жена ми продължаваше да не ми дава детето; алармирах социални, полиция, частен съдебен изпълнител. В един момент се стигна до решението да създадем Съюз на бащите. Това е организация, която насочена изцяло към интереса на децата. Ние не сме женомразци и се разграничихме от останалите организации, които се стремят към постоянен контрол и наказване на бившите си половинки. За нас е важно да настъпи промяна в самото общество. Проблемите на бащите не са проблеми само на разведените бащи, а и на неразведените бащи, защото много често майките упражняват изцяло функцията на родител, а бащите минават на заден план. Ние искаме тези бащи да започнат да осъзнават, че имат деца, да бъдат свързани с тях и майките да останат с повече свободно време. Нека бащите си дадат сметка, че имат дете преди момента, в който се развеждат и майката ограничи правата им. Когато майките са твърде активни, често това е защото бащите си търсят оправдания да не се занимават със свързаните с детето задължения. Но когато бащите са ангажирани в отглеждането на детето и отговорността е и на двете страни, тогава и бащата ще се появи като фактор. Необходимо е и двете страни да са активни и да отглеждат детето заедно, тъй като детето има нужда от двама родители, от майка и от баща. От майка си ще получи нежност и топлина, от бащата ще се научи да бъде по-амбициозен, по-нахъсан. Има неща, на които едно дете не може да се научи от майка си като футбол и шофиране. Едната страна трябва да допълва другата – майките са силни в едни неща, а бащите в други. Podariavam ti usmivka v knigaЗа да свържем бащите с децата им организирахме различни инициативи, като например безплатен курс за гмуркане по време на Седмицата на бащата, благотворителен мач на деца срещу бащи, благотворителна инициатива за абитурентите, чрез която им осигуряваме безплатни рокли или костюми, а в момента сме в кампанията „Подарявам ти усмивка в книга“. Ние се борим за това между хората да има контакт и диалог. Апелираме за това, когато двойката има проблеми, двете страни да си дадат сметка, че има дете, и да започнат да мислят за него, да седнат и да си стиснат ръцете. Тук се появяват и адвокатите, много от които злоупотребяват с дадената ситуация, настройват едната страна срещу другата с цел по-голям хонорар. В тази връзка, аз съм медиатор към Центъра за медиации към Софийски районен съд и това, което ми прави впечатление е че хората са забравили да комуникират един с друг. Има много агресия, постоянно се търси мъст и там някъде, на заден план, остават децата. В момента, в който детето например има здравословен проблем, родителите се обединяват и започват да се грижат за него, а това е грешно и грозно. Нашият слоган е че децата могат да бъдат щастливи и след развод,  но реално децата трябва да бъдат щастливи и без развод.

По ваши наблюдения, склонни ли са българските бащи да са по-включени в отглеждането на деца преди и след развода, искат ли да се борят за децата си, има ли готовност за тази промяна?

Прави ми впечатление, че стават все по-активни, защото много често с нас се свързват бащи, които искат допълнително време с децата си, а не само контакт с детето. В съдебното решение обикновено се фиксира, че бащата има право на четири дена с детето в месеца и 20-30 дни през лятото, което е недостатъчно за тези бащи.

Какво мислите за споделеното родителство, което е едно от основните искания на бащинските организации?

Споделеното родителство е личен избор, който се постига в следствие на един нормален диалог между двете страни. Дори да има споделено родителство, заложено в законодателството, пак ще има вратички, злоупотреби и неспазване. Споделеното родителство е малко особено, защото не говорим за някаква вещ, която тази вечер ще бъде в единия дом, а следващата вечер в дома на другия родител. Споделеното родителство е насока, в която родителите трябва да мислят. Ако се заложи в закона, че родителят през ден ще вижда детето си, това може да постави детето в неудобна и неприятна ситуация. Например, ако единият родител живее в Люлин, а другият в Младост, детето ще трябва непрекъснато да се откъсва от приятелите си, за да се среща поравно с двамата родители. Идеята на споделеното родителство е следната -родителите да имат равно участие в изграждането на личността на детето, а не всичко да се решава едностранно от майката. Необходимо е обществото да си даде сметка, че за отглеждащия родител би било много по-лесно да прехвърли част от отговорността и грижите върху другия родител. Всяка жена има нужда от лично време, защо веднъж седмично да не даде детето на бащата, а тя да излезе на кафе или да отиде на заведение?

Предвижда ли закона медиация при бракоразводните дела и колко успешна е тя?

От няколко години започна обучение на съдии, които да насочват към медиация. Всяка година има около 100 медиации, които са пренасочени към Центъра за спогодби и медиации. В него работят само доброволци-медиатори, които са завършили успешно курса и са регистрирани в Министерството на правосъдието. Голям проблем е, че медиацията не е застъпена в България, макар че от 2004 г. е предвидена в закона. Медиацията преди бракоразводното дело дава възможност на двете страни да си кажат болките и да осъзнаят, че този дявол не е толкова черен. Когато и аз самия бях в периода на раздяла, получих хиляди съвети и взех решение, но реално не чух другата страна и не дадох възможност на бившата ми съпруга да изкаже мнение. Проблем е, че семейните проблеми се обсъждат на работа и се споделят с колеги. На работа се занимаваме със семейните проблеми, а вкъщи отнасяме проблемите от работата и така се завърта един цикъл, от който трудно се излиза. Благодарение на помощта на нашата организация вече имаме два случая, в които бащите се бореха да се виждат с децата, а сега живеят в старите си семейства и едното семейство чака второ дете. Те седнаха, установиха какъв е проблемът в основата на раздялата и съумяха да надраснат агресията. Има семейства, в които самото дете се е появило прекалено бързо и самите родители не са пораснали. За тях също е много важно да започнат да си говорят.

Какво е мението ви за евентуално сътрудничество с женските организации – бихте ли си сътрудничели с тях? Мислите ли, че е възможно бащински и женски организации да си сътрудничат?

Разбира се, ние сме отворени към тази идея. Първо, нас ни подкрепят и жени. И второ, ние не смятаме, че майките са носители на злото. Нямаме партньорски отношения с някоя феминистка организация, но в близко бъдеще мислим и в тази насока, това би стимулирало работата ни. Има феминистки организации, които оплюват мъжете, има организации на бащи, които оплюват майките. Води се война, ние търсим баланса, искаме да покажем и на двете страни, че има конкретен проблем, но има и начин.

Мислите ли, че бащите сега са по-различни от бащите от предишното поколение?

Със сигурност, защото майките са по-различни, те се научиха да бъдат бащи – да печелят основния доход, да бъдат амбициозни, да бъдат постоянно в движение, същевременно да се грижат за децата и съпруга си. Има едно тълкувателно решение на съда от 70-те години, че майката е по-успешния родител. Тогава може би това е било така, защото майката си е седяла в дома и е прекарвала повече време с децата си. Когато една жена работи наравно с мъжете, няма по-успешен родител. Обществото е толкова динамично, че трябва едната страна да компенсира другата.

Статистически погледнато обаче, разликите в трудовата заетост на мъжете и жените не са големи. Още от 70-те години насам жените в България работят почти наравно с мъжете. Може би изискванията на работните места са се повишили – за повече часове и повече отдаденост?

Ако погледнем например българските филми от 70-те и 80-те години, ще видим, че всички ключови ръководни позиции се заемат от мъже, а жените са били изпълнители. Докато сега, например в Америка е възможно да има жена президент. Преди години това е било абсурдно-жена да оглави нещо.

Тоест, сега за жените са се отворили високите позиции и това ги амбицира?

Абсолютно. Сега има война между половете, която отшумява и в която главно значение се придава на финансовия момент. Никъде не се залага на това, че човек може да е успешен защото е по-любвеобилен, а всеки казва „Аз съм успешен, защото изкарвам много пари.” Мъжете се подтискат от това, че жените изкарват повече пари.

*Гергана Ненова е докторант по Социология в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.