Феминисткото изкуство като бойно поле


Текст: Калина Иванова

„Трябва ли жените да са голи, за да са част от изложба в музея Метрополитън?“, това питат Guerrilla Girls през 1989 г., докато ни замерят с факти. По-малко от пет процента от модерното изкуството в големите галерии в САЩ е дело на жени артисти, но за разлика от това 85% от голите портрети са на женски тела. 27 г. по-късно положението с колекционерското изкуство не се е променило особено, затова и анонимните феминистки активистки продължават да организарат своите акции, скрити зад маските на горили.

large (1)Истината е, че повечето хора на улицата ще се затруднят да назоват дори три световноизвестни жени артисти (с изключение на Фрида Кало). През 1968 г. група от 400 активистки протестират срещу конкурса Мис Америка в Атлантик Сити като демонстративно хвърлят на боклука „женски“ продукти за красота и високи токчета. Това може да се приеме и като първата съвременна форма на феминистки активизъм – „Women’s Liberation“ и заемане на позиция срещу патриархалните устои на обективизиране и контрол над женските тела и репрезентации, както и насърчаването на пасивност и мълчание при жените.

Личното е политическо, а най-личното се превръща в изкуство

През 70-те и 80-те години голяма част от феминистките организации по света се радикализират в контекста на половата дискриминация, която срещат всеки ден. На преден план застават и по-маргинализирани представители на движението, които не се чувстват част от преобладаващите хетеросексуални жени от средната класа (афро-американските жени, латино-американките, жените от третия свят, жените от работническата класа и лесбийките).  Започва да се обръща внимание на т.нар. пресечност (intersectionality) – различните фактори, изграждащи личностната идентичност, която отчита не само категорията пол, но наред с нея и раса, класа и сексуалност, етнос, вързраст…

Същото важи и за жените в изкуството. Защото да си жена артист в среда, която е доминирана от мъже, означава че трябва да се трудиш двойно повече, за да бъдеш автоматично подценена и оставена като резерва. Работата на жените артисти в САЩ през 70-те г. е пример за съпротива, тя е коренно различна от нещата, които по това време се излагат в галерии, или се преподават в университета. Феминисткото съвременно изкуство има изцяло политическа задача. То се стреми да създаде диалог от женска перспектива като задава директни въпроси и търси честни отговори. По тази причина много от тези произведения на изкуството, в това число и феминисткият пърформънс, са някак крайни и поляризиращи, но винаги имат своя предмет на критика.

Жените, които отказаха да бъдат просто бележка под линия

Те „нямат място“ в галериите поради своя пол, затова сами създават алтернативни общности, чрез които да се борят за видимостта си в света на изкуството и да провокират обществени размисли. A.I.R. (Artist in Residence) е първата такава галерия в Ню Йорк. Малко по-късно Джуди Чикаго, една от водещите феминистки артистки, основава първата университетска програма за феминистко изкуство. Тя, заедно с Арлийн Рейвън и Шийла де Бретвил създават и The Feminist Studio Workshop – в основата на всички тези дейности стои една сплотена общност, която прави всичко сама и се стреми да работи за общественото съзнаване на женските проблеми. Доместикацията, пасивността и традиционната роля на жената в обществото, жертвите на изнасилване, репродуктивните права, политиката, ниското заплащане, индустрията за красота, менструацията, остаряването и стигматизирането на жените като леки, са сред най-важните теми, върху които стъпват феминисткото изкуство и активизъм.

Те често използват алтернативните медии, плакати, видео арт и пърформънс поради факта, че не са белязани от историческата мъжка доминация, както е в случая с рисуването на картини и правенето на скулптури. Този нетрадиционен подход цели и да разшири дефиницията на това какво въобще е изкуството днес. Което ни отвежда към мимикрирането му в други нюанси на активизъм като например пърформънс (Йоко Оно, Ханна Уилке, Лесли Лейновитц, Марина Абрамович, Ани Спринкъл и др.), публични политически акции на феминистки групи (Femen, Украйна), феминистки пънк (Pussy Riot, Лидия Лънч, цялото Riot grrrl движение през 90-те), DIY зийнове, комикси, и не на последно място, всички жени, които днес пишат книги, използват медиите и социалните мрежи, правят образователни YouTube видеа, говорейки за равнопоставеност между половете и феминистка критика. Интернет най-накрая отвори достъпа до произведенията на жените артисти, които днес успяват да промотират работата и манифеста си независимо от слабата им репрезентация в големи галерии.

Бавното разместване на тектонските плочи на сексизма в Запада се случва. Днес жените успяват да се докажат като артисти повече от когато и да било преди. Но достатъчно ли е това щом едва пет процента от тяхната работа се показва в музеи и галерии, на фона на това, че 51% от днешните визуални артисти са именно жени? И все пак… важно е да се отчете, че онова, което започва като субкултура в САЩ, днес е въпрос на мейнстрийминг, който има потенциала да променя социални нагласи и поведения. Днес все повече жени разбират, че Феминизъм не е мръсна дума, и че вместо повод за ограничения, движението е основа на справедлива критика. Критика, която може да вдъхновява смислено, и понякога брутално искрено изкуство.

*Калина Иванова е бакалавър по „Журналистика“ и магистър по „Социални изследвания на пола“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Отвъд блясъка – каква е истината?


Текст: Нели Велчева

Времената се менят, а заедно с тях и ние. През различните епохи са се появявали различни кумири на които хората са се кланяли. Започвайки през идеята за Бог и наложената вяра в нещо свято и извисено на което хората сляпо са се уповавали през Средновековието, минавайки през жаждата за знание, прогрес и нов поглед към живота по време на Просвещението, за да се стигне до днес и настоящите кумири, които са … Какво ни вълнува сега? Дали не е новият Iphone 6 (или 7 може би излезе) или пък прекрасните маркови дрехи, грижливо подредени по рафотовете в моловете, а защо да не е модерно и колко броя харесвания, коментари и статуси като „чувствам се еди-как си …“ си събрал и публикувал? До тук казаното излиза, че това, което е еталон за 21 век е видът, материята, обвивката.Ще кажете, че съм прекомерно скептична или както е модерно в момента да се определи – hater (в превод от английски език – свръхнегативно настроен към всичко и всички). Но наблюдавайки от известно време околните през собственото си ежеднение, сама за себе си достигнах до това заключение.
Примери, колкото искаш. Неизбежно ставам свидетел на сцени, които потвърждават тезата ми. В автобуса момиче нервно заключава, че няма търпение да оправят счупения й iphone, защото не може да работи със заместителя му, който, след като недоволно изважда от чантата си, се оказва предмет, приличащ на всички модерни мобилни устройства – голям, тънък телефон, с touchscreen и т.н. Или пък никога няма да разбера жените, ходещи на токчета сред парка. Защо? Какво? Какво искат да покажат? Колко интересна картина е отстрани да наблюдаваш такъв тип опит за вървеж между ситни камъчета или през тревата, където токчето безмилостно потъва. Да не говорим за огромните таблоиди на които е изобразен самоуверен пластичен хирург, който казва, че красотата е мисия. Какво отново се опитва да ни се (по)каже? Че красотата в днешно време се открива в талантливите ръце на най-добрия приятел до който често опират представителки на женския пол от една конкретна музикална гилдия? Засичайки от време на време по телевизора музикалния канал, където пее въпросната гилдия, определено отговорът на въпроса ми е „да“… И често виждам по улиците, че силиконът не се използва единствено за презрамките на сутиена, а и за много други неща.
Та, продължавам да откривам за себе си и да споделям в тези редове, че приказката „по дрехите посрещат, по ума изпращат“ до голяма степен се е поизменила. По дрехите, телефона, силикона, токчето посрещат и тук-там, и за ума се хващат, но като цяло по същите тези критерии вече се и изпраща. И в този ред на мисли за материалното време, в което живеем се замислих колко коства на човек цялата тази бляскава опаковка, подобна на тази, която обвива и един шоколадов бонбон, например. На мъжа колко да коства? Както и да го гледам всичко опира повече до предметите околко него – кола, телефон и да кажем хубавата риза и стилния колан, за да привлече и получи така жадуваното внимание. Докато при жената е малко по-сложно. Както винаги.
Освен гореположените странични средства, необходими за бленуваните 300+ харесвания във фейсбук, гримът е другият верен другар на една жена. Той, като един нож с две остриета, може както да направи от една девойка прелестна красавица, т.е. да подчертае още по-силно естесвения чар или да замаскира природен недостатък, така и да сътвори едно порядъчно плашило към което мъжете изпитват смесени чувства, пораждащи въпроси от сорта: „Защо кожата на лицето й е  с различен цвят от тази на шията й?“ Но за да не стане наистина твърде отрицателно, това което изливам тук ще се спра на един случай, който както обича да сервира голяма част от сайтовете в интернет, „скандализира обществото“.
Хърватската гримьорка, но по-важно в случая грижовна внучка Теа Флего, решава да зарадва баба си по случай 80-годишния й юбилей, като й подарява … младост. Не, няма вълшебна пръчица, с която чрез едно замахване прави трансформации; нейната вълшебна пръчица се оказва четката. На рождения си ден Ливия получава прекрасен подарък – да върне за малко времето поне с 20 години назад. Защото преобразяването наистина е зашеметяващо. Оттогава насетне внучка и баба често се превъплащават в гримьор и клиент, което допринася за завършека на перфектния грим – усмивката на лицето на възрастната жена.

13233252_1393465630679603_611470926_n

Ливия – преди и след                                         Снимка: Агенция ПИК

Независимо от нравите в момента, това какво се цени и какво се предпочита, тази „сензация“ показва, че всяка монета има две страни. Предполагам, че тази подмладена баба е предизвикала разнополюсни реакции у мнозинството. Отрицателите ще я обвинят в суетност, в типичния женски стремеж към обезателно красивото. Други биха я подкрепили в този любопитен експеримент. Така се получава, все пак хората не сме еднакви. И аз като привърженик на естествената красота бих казала, че и преди и след „операцията“ Ливия е красива. Красива е с всичките миниатюрни бръчици, които говорят за много щастливи моменти, предизвикали милиони усмивки на лицето й. Красив е погледът й, който говори за хилядите емоции, които е преживяла и преживява. Поглед, който никоя спирала или очна линия не може да измени към по-добро или по-лошо. Но това, че тази метаморфоза предизвиква появата на още миниатюрни бръчици, които разтягат устните й в усмивка, щом се погледне в огледалото, е важното в случая. Жените по природа сме си кокетни. И на каквато и възраст да сме, искаме да изглеждаме добре. А как ще го постигаме това е личен избор.
Полемиката се получава, когато този избор презизвиква порция от солидни коментари, каквито са често срещани, когато става дума за визията на една жена. Но честно казано сега повечето от нас, жените, жадуват за коментари. Затова са и големите чупки и свитите устни. И за какво? За кого? За публиката, за адмирациите или хулите. Дори и една 80-годишна жена се е поддала на изкушението и е позволила да се размаха четката над нея, но дали си е мислила само и единствено за това колко коментари ще предизвика визията й, или просто е била водена от любопитство и доза смелост след преобразяването да покаже себе си и в двете светлини? Това може да каже внучката.
Смелост. Колко дами са достатъчно смели, за да покажат „преди и след“, както Ливия направи? Лесно е да откриеш само разкрасеното и да се ласкаеш от впечатлените. Съвсем друго е в това време, в което се адмирира опаковката, да имаш смелостта да разкриеш и това под нея. Имаме ли смелостта да покажем всичко – и блясъка, и това зад него? Защото прожекторите понякога загасват, а заедно с тях и това, което са осветявали.

*Нели Велчева е студентка по „Българска филология“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Борбата на бащите

Интервю със Светослав Стефанов, председател на Съюза на бащите в България

S. Stefanov

Светослав Стефанов

Когато говорим за равни права и възможности на половете, в повечето случаи визираме жените, но мъжете също водят своите битки за равни права и родителството е една от онези територии, в които тази борба е най-трудна. Вече над 20 години международното движение за права на бащите адресира въпроса за непривилигерованата позиция на бащите в отглеждането на децата и по-конкретно за дискриминирането им в семейното законодателството и в бракоразводните дела. Тази битка се води и в България, където въпреки привидно егалитарното законодателство при споровете за родителски права, интересите на детето се свързват преимуществено с майката като значим родител, а бюрократичните и институционалните неуредици не дават гаранции за изпълнението на съдебните решения, свеждащи присъствието на бащата в живота на детето до 4 дни месечно. Чрез протести и петиции от няколко години български бащински организации алармират за този проблем и издигат искания за равни родителски права след развода, подобряване на институционалната закрила на правата на детето и правно уреждане на „споделеното/съвместното родителство”, което предвижда съвместното упражняване на родителски права след развода и е регламентирано в редица европейски държави. Проблемът е значим не само заради огромния брой на разводите в страната ни – 10 483 през 2015 г. по данни на НСИ, но и заради въвличането на децата в родителски спорове с всички негативни социални и психологически последствия от това. Данните на Държавната агенция за закрила на детето за 2015 г. показват тенденция на нарастване на броя на случаите на деца, въвличани в родителски спорове и лишени от възможността да осъществяват лични контакти и с двамата си родители – основно право, регламентирано в Конвенцията на ООН за правата на детето. Преобладаващите сигнали към ДАЗД за нарушаване правата на децата в следствие родителски конфликти са от бащи и най-често касаят нарушен режим на лични отношения с детето.
Сериозните законови и административни проблеми в уреждането на родителските права след развода обаче са само едната страна на монетата, а от другата са относително незабелязаните му социалните му измерения – традиционно слабото участие на бащите в отглеждането на децата, агресията и конфликтността в обществото ни, отсъствието на общност в живеенето, споделянето и решаването на проблеми. За тази страна на въпроса за правата на бащите разговаряме със Светослав Стефанов, председател на Съюза на бащите в България – организация, създадена преди една година, но предлагаща нов и различен поглед към проблемите на бащите.

Как започна всичко и какво наложи създаването на вашата организация?

През 2013 г. се разделих с бившата си съпруга и оттогава започна ходенето по мъките. Преди излизането на съдебното решение се свързах с полицията и оттам ми казаха, че няма никакъв официален документ преди съдебното решение и по тази причина нищо не може да се направи. След излизането на съдебното решение, „идилията“ продължи – жена ми продължаваше да не ми дава детето; алармирах социални, полиция, частен съдебен изпълнител. В един момент се стигна до решението да създадем Съюз на бащите. Това е организация, която насочена изцяло към интереса на децата. Ние не сме женомразци и се разграничихме от останалите организации, които се стремят към постоянен контрол и наказване на бившите си половинки. За нас е важно да настъпи промяна в самото общество. Проблемите на бащите не са проблеми само на разведените бащи, а и на неразведените бащи, защото много често майките упражняват изцяло функцията на родител, а бащите минават на заден план. Ние искаме тези бащи да започнат да осъзнават, че имат деца, да бъдат свързани с тях и майките да останат с повече свободно време. Нека бащите си дадат сметка, че имат дете преди момента, в който се развеждат и майката ограничи правата им. Когато майките са твърде активни, често това е защото бащите си търсят оправдания да не се занимават със свързаните с детето задължения. Но когато бащите са ангажирани в отглеждането на детето и отговорността е и на двете страни, тогава и бащата ще се появи като фактор. Необходимо е и двете страни да са активни и да отглеждат детето заедно, тъй като детето има нужда от двама родители, от майка и от баща. От майка си ще получи нежност и топлина, от бащата ще се научи да бъде по-амбициозен, по-нахъсан. Има неща, на които едно дете не може да се научи от майка си като футбол и шофиране. Едната страна трябва да допълва другата – майките са силни в едни неща, а бащите в други. Podariavam ti usmivka v knigaЗа да свържем бащите с децата им организирахме различни инициативи, като например безплатен курс за гмуркане по време на Седмицата на бащата, благотворителен мач на деца срещу бащи, благотворителна инициатива за абитурентите, чрез която им осигуряваме безплатни рокли или костюми, а в момента сме в кампанията „Подарявам ти усмивка в книга“. Ние се борим за това между хората да има контакт и диалог. Апелираме за това, когато двойката има проблеми, двете страни да си дадат сметка, че има дете, и да започнат да мислят за него, да седнат и да си стиснат ръцете. Тук се появяват и адвокатите, много от които злоупотребяват с дадената ситуация, настройват едната страна срещу другата с цел по-голям хонорар. В тази връзка, аз съм медиатор към Центъра за медиации към Софийски районен съд и това, което ми прави впечатление е че хората са забравили да комуникират един с друг. Има много агресия, постоянно се търси мъст и там някъде, на заден план, остават децата. В момента, в който детето например има здравословен проблем, родителите се обединяват и започват да се грижат за него, а това е грешно и грозно. Нашият слоган е че децата могат да бъдат щастливи и след развод,  но реално децата трябва да бъдат щастливи и без развод.

По ваши наблюдения, склонни ли са българските бащи да са по-включени в отглеждането на деца преди и след развода, искат ли да се борят за децата си, има ли готовност за тази промяна?

Прави ми впечатление, че стават все по-активни, защото много често с нас се свързват бащи, които искат допълнително време с децата си, а не само контакт с детето. В съдебното решение обикновено се фиксира, че бащата има право на четири дена с детето в месеца и 20-30 дни през лятото, което е недостатъчно за тези бащи.

Какво мислите за споделеното родителство, което е едно от основните искания на бащинските организации?

Споделеното родителство е личен избор, който се постига в следствие на един нормален диалог между двете страни. Дори да има споделено родителство, заложено в законодателството, пак ще има вратички, злоупотреби и неспазване. Споделеното родителство е малко особено, защото не говорим за някаква вещ, която тази вечер ще бъде в единия дом, а следващата вечер в дома на другия родител. Споделеното родителство е насока, в която родителите трябва да мислят. Ако се заложи в закона, че родителят през ден ще вижда детето си, това може да постави детето в неудобна и неприятна ситуация. Например, ако единият родител живее в Люлин, а другият в Младост, детето ще трябва непрекъснато да се откъсва от приятелите си, за да се среща поравно с двамата родители. Идеята на споделеното родителство е следната -родителите да имат равно участие в изграждането на личността на детето, а не всичко да се решава едностранно от майката. Необходимо е обществото да си даде сметка, че за отглеждащия родител би било много по-лесно да прехвърли част от отговорността и грижите върху другия родител. Всяка жена има нужда от лично време, защо веднъж седмично да не даде детето на бащата, а тя да излезе на кафе или да отиде на заведение?

Предвижда ли закона медиация при бракоразводните дела и колко успешна е тя?

От няколко години започна обучение на съдии, които да насочват към медиация. Всяка година има около 100 медиации, които са пренасочени към Центъра за спогодби и медиации. В него работят само доброволци-медиатори, които са завършили успешно курса и са регистрирани в Министерството на правосъдието. Голям проблем е, че медиацията не е застъпена в България, макар че от 2004 г. е предвидена в закона. Медиацията преди бракоразводното дело дава възможност на двете страни да си кажат болките и да осъзнаят, че този дявол не е толкова черен. Когато и аз самия бях в периода на раздяла, получих хиляди съвети и взех решение, но реално не чух другата страна и не дадох възможност на бившата ми съпруга да изкаже мнение. Проблем е, че семейните проблеми се обсъждат на работа и се споделят с колеги. На работа се занимаваме със семейните проблеми, а вкъщи отнасяме проблемите от работата и така се завърта един цикъл, от който трудно се излиза. Благодарение на помощта на нашата организация вече имаме два случая, в които бащите се бореха да се виждат с децата, а сега живеят в старите си семейства и едното семейство чака второ дете. Те седнаха, установиха какъв е проблемът в основата на раздялата и съумяха да надраснат агресията. Има семейства, в които самото дете се е появило прекалено бързо и самите родители не са пораснали. За тях също е много важно да започнат да си говорят.

Какво е мението ви за евентуално сътрудничество с женските организации – бихте ли си сътрудничели с тях? Мислите ли, че е възможно бащински и женски организации да си сътрудничат?

Разбира се, ние сме отворени към тази идея. Първо, нас ни подкрепят и жени. И второ, ние не смятаме, че майките са носители на злото. Нямаме партньорски отношения с някоя феминистка организация, но в близко бъдеще мислим и в тази насока, това би стимулирало работата ни. Има феминистки организации, които оплюват мъжете, има организации на бащи, които оплюват майките. Води се война, ние търсим баланса, искаме да покажем и на двете страни, че има конкретен проблем, но има и начин.

Мислите ли, че бащите сега са по-различни от бащите от предишното поколение?

Със сигурност, защото майките са по-различни, те се научиха да бъдат бащи – да печелят основния доход, да бъдат амбициозни, да бъдат постоянно в движение, същевременно да се грижат за децата и съпруга си. Има едно тълкувателно решение на съда от 70-те години, че майката е по-успешния родител. Тогава може би това е било така, защото майката си е седяла в дома и е прекарвала повече време с децата си. Когато една жена работи наравно с мъжете, няма по-успешен родител. Обществото е толкова динамично, че трябва едната страна да компенсира другата.

Статистически погледнато обаче, разликите в трудовата заетост на мъжете и жените не са големи. Още от 70-те години насам жените в България работят почти наравно с мъжете. Може би изискванията на работните места са се повишили – за повече часове и повече отдаденост?

Ако погледнем например българските филми от 70-те и 80-те години, ще видим, че всички ключови ръководни позиции се заемат от мъже, а жените са били изпълнители. Докато сега, например в Америка е възможно да има жена президент. Преди години това е било абсурдно-жена да оглави нещо.

Тоест, сега за жените са се отворили високите позиции и това ги амбицира?

Абсолютно. Сега има война между половете, която отшумява и в която главно значение се придава на финансовия момент. Никъде не се залага на това, че човек може да е успешен защото е по-любвеобилен, а всеки казва „Аз съм успешен, защото изкарвам много пари.” Мъжете се подтискат от това, че жените изкарват повече пари.

*Гергана Ненова е докторант по Социология в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

#GirlPower или защо жените на XXI век имат нужда от зомбита?


Текст: Валерия Личева

Сигурно всеки един от вас ще се съгласи, че „феминизъм” не е мръсна дума. Или почти всеки… Там е работата, че „сексизъм” също не е. Girl Power_picДокато насам-натам се подхвърлят неприятни забележки, че феминизмът е измислен от мъжемразките, за да оправдават неприязмът си към срещуположния пол, някъде там сред хората, чиято работа е да изграждат и да вграждат стереотипи, и да оформят обществено мнение, а именно медията, решават, че единственият начин да покажат силен женски персонаж в киното е като му дадат супер сила или най-малкото секси костюм и няколко екшън сцени … Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против филмите за супергерой и жените супергерой, но напоследък, покрай цялата тази врява, че в Холивуд са започнали да се пишат все повече и повече силни женски образи, се зачудих наистина ли е така … или отново се опитват да ни преметнат?
Опитах се да си припомня кога за последно съм гледала екшън филм, в чиито център да е силен женски персонаж. Обаче си поставих и няколко критерия … Първият е филмите да не се отнасят за алтернативна вселена. Вторият е да нямат нищо общо със супергерой. И третият е ДА НЯМА ИЗВЪНЗЕМНИ! Ситуациата се поусложни малко, нали? След като прегледах и без това не особено дългия си списък и задрасках 2/3 от него, работата не тръгна на добре, защото много исках да напиша статията, а се оказа, че според хората, облеганли се на тежки кожени кресла, които дърпат всички конци в Холивуд (или поне аз така си ги представям), дефиницията за „силен” женски образ е възможна само в алтернативен свят: Антиутопиен свят, магьоснически свят, свят, в който вампирите блестят или имат нужда от бижута, за да излизат на слънце … И новият ми любим свят с нашествия от зомбита. Както и да го погледнете той изглежда най-реалистичен от всички. Все ми се струва, че колкото и Жената Чудо, Наташа Романов и братовчедката на Супермен да са страхотни примери за подражание, това не трябва да ни успокоява толкова много. Мисля си, че жените в киното трябва да преосмислят малко ценностите си на феминизъм. Вярно е, че в момента това е новият хит. Тези филми са си истински машина за пари (както и фимите, които включват жени, стрелящи с лък), но не ни ли внушват грешната идея? Защо трябва да помня Хали Бери в секси-коженият и садо-мазо костюм от Жената котка? Ако видя жена да се разхожда така по-улицата, няма да си помисля, че тя супергерой … Малко сме се отдалечили от мечтаното кино, в което жените не са представени просто като красив аксесоар, който да подкрепя и съветва главният персонаж, който сритва задниците на лошите и излиза най–малко морален победител от случката? А защо не пишат роли за жени, които сритват задниците на лошите и излизат най–малко морален победител от случката в днешни дни … или това не е особено реалистично? Или са изчерпали материала? Или … сетих се! Трябва да се използват метафори …. по-достоверно е. Усещате ли иронията?
Жените се борят за равноправие от години и продължаваме да го правим, само за да ни отнемат образи като този на Хилъри Суонк в „Момиче за милион долара” или на Ума Търман, и да ни кажат, че вече се пишат по-добри сценарии за жените? Нямам нищо против комерсиалното кино, и аз му се наслаждавам понякога … Но не ми казвайте, че обективизирането на актрисите и обличането им в прилепнали, провокативни (или къси дрешки) и даването им на свръх-сила е феминистко … Създавнато на екшън Елизабет Бенет, която се развява насам-натам съсичаща зомбита насред 18 век в Англия, също … И бягането от гигантски Ти-рекс на десетсантиметрови токчета не се брои … Надявам се да схващатате накъде клоня – заменили сме безащитните принцеси от приказките с още по- преекспонирани и нереалистични елементи, неричаме ги пост-модернизъм и си павираме пътя към феминизма с фалишиви, псевдо-модели на подражание … Обаче, хей! Събудете ме когато измислят женския еквивалент на Индиана Джоус … или този, който не е вдъхновен от видеоигра. #GirlPower

*Валерия Личева е студентка по „История и философия“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

И аз се бих редом до тях!


Текст: Цвети Минчева

В светлината на 140-та годишнина от избухването на Априлското въстание през 1876г. и в духа на днешния празник Гергьовден, деня на Българската армия, искам да ви разкажа историята на една жена-войн. Може би малцина знаят коя е, но тя е българка и нейното име е записано в историята!

Мария Иванова Ангелова – по фамилия от първия си съпруг Сутич (или Шутич) е родена през 1859 г. в град Пазарджик. Освен Мария, Йонка или Нонк6950_bigа е другото име, с което е била наричана и записана в регистрите на община Пловдив. Като девойка е изпратена в дома на семейство Консулови в град Белово, където е домашна помощница. Малко по-късно се омъжва за Иван Сутич, който е родом от Дубровник (Хърватско). Двамата заживяват в Белово, където през 1876 г. Иван работи заедно с други негови сънародници по строежа на железопътната отсечка Любимец-Белово, собственост на барон Хирш и неговото дружество „Източни железници“.

През април същата година Хвърковатата чета на Георги Бенковски минава през Белово. Хората посрещат революционерите тържествено и радостно и в знак на уважение са поканени в дома на семейство Сутич на закуска. Именно тогава Иван и Мария решават да тръгнат заедно с четата.
„Запиши, че днес на 27 априлий с нашата чета се присъединява и госпожата на Ивана Шутичa , Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята.“ – така се обръща Бенковски към Захари Стоянов, който присъства на събитието. Мария Сутич е единствената жена, която се включва в състава на Хвърковатата чета, истинска жена четник! Имаме възможността да видим как независимо от тогавашните порядки, в едно време на патриархално общество, когато изобщо не може да става въпрос за равнопоставеност на половете, каквато разбираме днес, в четата на Бенковски се включва жена, която иска да се бори за свобода!

„Героинията ни, госпожа Йонка, на която досега не се чуваше гласът, и на която бялото лице за период от два дни беше заприличало на мъртвешко, като всяка къщовница жена, била си отделила настрани в дисагите още две-три пити хляб и до половина ока сирене за черни дни. Но сега, когато подир малко щяхме да имаме топъл хляб, тя намерила за излишно да носи сухите кори, които и раздаде по малко на момчетата с малката си ръчичка, като нафора. Друга по-голяма добрина на госпожа Йонка и не трябва на този свят…“ – описва я Захари Стоянов! В такъв важен момент няма значение какъв е полът ти, важно е друго, нещо което е по-голямо от хората, а именно освобождението на България!

След краха на въстанието, Мария заедно със съпруга си и част от четниците бягат към Стара планина. Между село Липен и Тетевен двамата са заловени и откарани в гр. София, където прекарват три месеца затворени в килиите на Черната джамия. Там са подложени на безброй тежки изпитания, мъчения, обиди и унижения, но благодарение на силния дух и любовта към родното, успяват да оцелеят. Малко по-късно след като много хора се застъпват за тях, Мария и Иван са освободени. През 1878г. България е освободена, но скоро Иван умира. Мария остава сама-вдовица, без дом, без средства за живеене. Изпраща молба до Народното събрание да и бъде отпусната някаква пенсия, но тя е отхвърлена, заедно с молбите на други, участвали във въстанието. След като закона за поборниците се променя в по-късен етап, започват да се отпускат малки поборнически пенсии. Мария се омъжва отново и осиновява двете деца на новия си съпруг. На 14 декември 1932г. тя умира, споделила съдбата на много български герои!

Това не е история с хиляди термини и нападки спрямо равнопоставеността на половете в днешно време; това не е този тип история, която свикнахме да четем и слушаме, за лишените от права жени, които биват малтретирани, унижавани и обиждани! Не е тази история. Това е историята на една жена-боец.На една жена, която е история! Трябва да се гордеем с нея и да помним нейният пример!

Честит празник! Честит 6-ти май!

*Цветелина Минчева е последна година студентка по „История“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Да, много двойки се развеждат по религиозни причини. Той се смята за Бог, а тя него – не.


Текст: Нели Велчева

Винаги са ме разсмивали подобен тип изказвания. Не за друго, а защото вярвам, че някой ги е изпитал, за да стигне до подобни заключения. В този случай не се и съмнявам, че тази констатация се базира на подобаваща аргументация. По статистически данни за миналата година в страната ни са се извършили общо 10 483 бракоразвода, като 8 629 са в градовете, а 1 854 са в селата. За сметка на това, браковете, сключени през същата година на територията на страната, са общо 27 720: в градовете – 20 795, а в селата – 6925. Тези данни са публикувани от Националния статистически институт. До каква степен цифрите са достоверни, оставяме статистите да отсъдят.
На мен тези числа ми говорят така: въпреки крайно изменените стандарти, ценности, разбирания и нагласи, хората продължават да вярват в силата на заветното „да“. Хартията, на която се поставят важните подписи, се явява като гарант за един щастлив брачен живот, изпълнен с много любов.
А колко е любов и колко всъщност компромиси, преглъщане и търпение само някоя затрогваща възрастна двойка, държаща се все така за ръце, може да ни каже.
Въпросът относно тези бракове се крие в това – равнопоставени ли са двата елемента в брака – младоженецът и булката, мъжът и жената? Има един ритуал, който се прави по време сватбата и, вярвам, се спазва и предава от поколение на поколение; разделянето на питата над главите на младоженците, и в който от двамата остане по-голямато парче, той ще е водачът в брака. Настъпването на крачето под масата също е във връзка кой ще води юздите в предстоящия съвместен живот.
Редица подобни ритуали се изпълняват в един от най-вълнуващите дни на една двойка,а как са се появили и защо трябва да има явно изявен водач във връзката си остава загадка. Може би всичко се корени в многовековната представа за съпругата домакиня. Още пещерните хора са си разпределяли задачите – мъжът набавя храната: зайци, лисици, ако има късмет, и някоя мечка, жената в това време поддържа пещерата в изряден (доколкото е било възможно) вид и се грижи за една дузина деца. Тази народопсихология си остава за дълго на практика, докато в един момент на жената й писва само да чисти пещерата и да отглежда децата. Приисква и се и на нея да половува… сама да си хване заека, лисицата, защо не и мечката. Мечка, която в днешни дни се оказва мечтаното работно място, например… И в момента, в който пещерната идилия започва да се разклаща, а на сватбените ритуали победител излиза по-нежния, но и доста упорит женски пол, нещата лека-полека се променят.
Въодушевлението, с което „младите влюбени“ встъпват с уверени крачки към новото си амплоа на съпруг и съпруга, загасва за неопоределено време в повечето случай, поради грешни очаквания. Защото едно е гаджето ти да те черпи като порядъчен кавалер на всяко излизане в петък/събота/неделя и прочие вечер и да ти набавя всяка лъскава дрешка от магазина, съвсем друго е, когато домът е общ, храната – също, а представите на кого какви заслуги му се полагат – различни.
Мъжът пещерняк се събужда и у съвременния мъж, за да наложи с думи, а понякога и с действия, своята нужда за доминиране. Когато мъжът спира жена си да се развива професионално, защото „аз съм мъжът в къщата, аз ще нося парите, ти ще чистиш и ще гледаш децата“, тогава „изкачат“ два пътя – да останеш или да си тръгнеш. Статистиките показват колко брака са сключени, но колко от тях съществуват все още, може само да гадаем. Колко от тях са „брак“ в истинския смисъл на думата: любов, но и взаимно уважение? Домовете затова имат врати, за да стоят защитени и запазени от външни намеси. И отговорът на този въпрос се крие зад тези врати.
Времената се менят. Ние също. Да, има ценности и нагласи, с които сме израствали, с които поколения българи са израстнали и ще израстват. Като това, че мъжът прави къщата, а жената го превръща в дом. Но това не значи, че трябва нещата да стоят крайно в тази позиция и да се потискат стремежи на единия или другия в дадена връзка. Независимо мъж или жена, всеки от нас иска да постигне нещо. Някои от жените, наистина се насищат с подредбата на интериора в семейното огнище, но други вече се осмеляват и да мечтаят за нещо повече. За къща и деца, но и подобаваща работа. Работа, с която може гордо да заявят, че не опират единствено и изцяло на главата на семейството. А мъжът ще е истински мъж, когато остави половинката си да се почувства горда.
Като цяло представите за днешната жена обаче до голяма степен си стоят едни и същи, от пещерно време до наши дни. Изрядната домакиня неминуемо става и изрядната съпруга, защото единствено чака мъжа си с готова салатка и сипана ракийка. Той влиза намръщен от поредния тежък, нископлатен ден и обръща чашата с ракия без много-много предисловия. И това всеки ден. Пещерата се поддържа чиста, (евентуално) децата също, ракията на масата – и тя. Картина, типична особено за едно малко градче или китно село. В големите градове нещата правят опит за равновесие. Че жената може и да работи се оказва учудваща новина за процент от господата. Че може сама да си набави необходимата прехрана, която уви, не е мечка, но може да е порядъчно филе от сьомга, също предизвиква бурни реакции. Силната жена плаши. А тази, която се страхува да се противопоставя на поредното закостеняло мислене за българската жена-домакиня, просто седи и кротко чака мъжа си да преглътне тежкия ден с малката чаша огнено питие.
Хубаво е, че все пак има подобен тип изказвания. Такива подобни на „мъжа, който се взима за Бог“. Това значи, че има жена, която го е охарактеризирала като такъв и с право търси бракоразводния служител. Защото времето на пещерите мина, за да даде път на времето на уверените хора, в което число влизат и събудилите се от пещерно потискане и поведение, жени.

*Нели Велчева е студентка по „Българска филология“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Малките думи с големите последствия


Текст: Гергана Ненова

www.huffingtonpostДълго преди да родя момиче, се чудих как и защо момиченцата успяват за 5-6 години да овладеят майсторски суетността и кокетството, да се превърнат в малки „кукли“ и „принцеси“ и да се обособят в своя си розов момичешки свят на кукли и фръц-фръц. С ужас си спомням един рожден ден на 6-годишно момиче, което, насред „ау!“ и „ах!“ получи за подарък обувки с токчета и се скри с приятелката си в стаята, за да играят на слугини-да, на слугини. По-късно научих, че за това си има термин, изкован от психолозите, които се занимават с детско развитие-джендър сегрегация в ранното детство, и че тя „удря“ еднакво момчетата и момичетата на възраст между 4 и половина и шест и половина години. Изглежда, че да играят поотделно по „момчешки“ или „момичешки“ начин и да не забелязват представителите на другия пол е нещо едва ли не задължително за детското развитие.

Е, изглежда, че и мен ме застигна тази съдба, защото понастоящем най-обсъжданата тема с тригодишната ми дъщеря са диадемите, роклите и фибите, а питам ли я „Приятел ли ти е Митко?“, тя ми казва „Не, той е момче“. Вече обаче имам теория как се стигна дотук и това е най-успокояващото. Наричам я „малките думи с големите последствия“. Сещате се, онези думички, които малките момиченца лесно и като че ли на шега уж изтръгват от нас, а всъщност ние избираме да им лепнем:

  1. Ау, колко си сладка/красива!

Разбира се, малките момиченца са прелестни. Особено с рокля, особено в розово, особено с диадема, чантичка, фиба и подходяща прическа. Стоп! Това ли е най-важното, което имаме да им кажем, и ако не, защо това е най-повтаряната на малки момиченца фраза (лична статистика)? У всеки, вярвам, има нещо красиво, но не си го повтаряме непрекъснато и в общия случай не уверяваме в това непознати в автобуса, на спирката, в банката или улицата. Това прехласване по момичешката външност обаче ясно изпраща посланието, че външността е главната ценност на детето ни, а не смелостта, увереността, интелигентността или честността му. Нещата обаче загрубяват, когато се стигне до фраза номер две:

  1. Усмихни се, така си по-красива!

Първия път когато чух да казват това на дъщеря ми, тя седеше нещастна, омазана със сълзи и сополи и страдаше по повод раздялата ни в детската градина. Оттогава нелепостта на тази комбинация от думи все така ме изумява и ядосва, но все така не знам какво да отговоря. Да използваш красотата за оправдание на такова същностно вредно занимание като подтискането на емоциите и на изразяването им, ми се струва ужасно несправедливо и неприемливо. Разбира се, тук освен красотата се пробутва цял комплекс от други „ценности“-да си мила, добра, усмихната, приятна, накратко изкуствена и удобна. В тази връзка с две ръце подкрепям кампанията на американската илюстраторка Татяна Фазлализаде, наречена Спрете да казвате на жените да се усмихват (тук), която обръща внимание върху онези многобройни, полуизказани, затормозяващи и ограничаващи очаквания към жените да внимават какво и как показват от себе си.

  1. Кукла!/Кукличка!

Още от времето на „Бледааааа кукла си ти“ не разбирам превъзнасянето по куклите като идеал и обект на възхищение. Да се сравняват момиченцата с кукли ми се струва направо обидно, още повече, че „ти си като кукла“ се употребява в пъти по-рядко от „ти си кукла“ (пак лична статистика), което показва, че сравнението си е направо приравняване. Куклите освен (предполагаемо) красиви са и неодушевени, безмълвни и неподвижни. Нали са красиви, не им трябва душа! Това обаче не се отнася за момичетата, на които душа и глас са им по-необходими от всичко друго. Както междувпрочем и на момчетата, които обаче никой не оприличава на играчки.

  1. Принцеса!

Разбира се, как не се сетих-щом е красива, мила и добра, трябва да е принцеса! Статутът на принцеса явно идва да укаже някаква, впрочем реално несъществуваща привилегия и въобще липсата на необходимост да се прави каквото и да е, освен да се раздават усмивки, да се маха на тълпата поклоници и да се чака Принца на бял кон. Тук няма как да не отбележа факта, че някои момичета си остават принцеси за цял живот и това е ужасно тъжно. Винаги в очакване на внимание, любов и въобще спасение отвън, винаги неспособни да стъпят на краката си, да вземат решения и да осъществяват мечтите и желанията си-нали са принцеси? Това ли искаме наистина за дъщерите си? Ай сиктир!

*Гергана Ненова е докторант по Социология в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

 

Равни в закона, неравни в умовете ни


Текст: Гергана Ненова

Миналата седмица в Парламента бе приет дългоочаквания от работещите в областта български неправителствени организации и от международните общности Закон за равнопоставеност на жените и мъжете. Приемането му е в изпълнение на препоръките на ООН за приемане на закон и укрепване на националната политика по равнопоставеност на половете и на ангажиментите към ЕС за интегриране на принципа на равнопоставеност на половете във всички сфери на държавната политика (т.нар. джендър мейнстрийминг).

Image-iStock-©-Jennifer-Borton

Image-iStock-©-Jennifer-Borton

Сама по себе си това е чудесна новина, но внасянето на тази тема отвън, без реално да съществува признаване на проблема за равнопоставеността на половете в обществото ни, си личи на всяка крачка. Например във вялата парламентарна дискусия, в която депутатът Георги Гьоков обоснова предложението си за промяна на законопроекта с признаването „правата на жените и качеството им в семейството като човек, който отглежда децата и другите семейни задължения (съгласно стенограмите на Парламента) Така един остарял и ограничаващ стереотип за жените като отговорни преди всичко за децата и дома се употреби незабелязано, и то за целите на равнопоставеността на половете! Да, жените имат водеща роля в домакинските задължения и отглеждането на деца в почти всички общества, но това не е нито тяхно „качество“, нито функция, нито призвание, даже не е „избор“ или предпочитание, а социално и исторически наложена норма, която подлежи на промяна и реално възпрепятства постигането на равен икономически и социален статус от жените.
И все пак какво предвижда Законът за равнопоставеност на жените и има ли шанс той да промени ситуацията у нас?
„Новоприетият Закон запълва една съществуваща празнота в регулирането на определени обществени отношения у нас“, коментира Татяна Кметова от Центъра за изследвания и политики за жените. Освен че обявява равнопоставеността на половете за държавна политика, Законът конкретизира измеренията й – равни възможности, равен достъп до ресурси, равно третиране, балансирано представителство във вземането на решения, преодоляване на стереотипите, основани на пола. Основните цели на закона са да положи основите на единен институционален механизъм, да интегрира принципа за равнопоставеност на половете във всички национални и местни политики, да ангажира националните и местни органи и да създаде средства за координация на дейността им. Основните отговорности по осъществяването на тази координация се възлагат на Министъра на труда и социалната политика, както и на новосформираната длъжност координатор по равнопоставеността, на когото се приписват широк набор от фукнции, свързани с координиране на дейностите на различните институции, прилагане на принципа на равнопоставеност и събиране на информация и данни за анализ и добри практики. Не става ясно обаче как ще се гарантира компетентността на координаторите в тази общо взета незастъпена в образованието ни сфера.
Едно от обнадеждаващите положения на закона е свързано със създаването на система за наблюдение и оценка на равнопоставеността. Липсата на пълни и цялостни национални данни за половите неравенства е основна пречка както за изработването на целеви и обосновани политики, така и за формирането на информираност и осъзнатост в обществото за наличието им.
Както отбелязват в своите становища по законопроекта неправителствени организации като фондация „Асоциация Анимус“ и Центъра за изследвания и политики на жените недостатък на Закона в сегашния му вид е липсата на специализирано и независимо звено в изпълнителната власт, което да отговаря за политиките на равнопоставеност. Специализацията е ключова за ефективността навсякъде, включително и в политиката, тъй като предполага по-високо ниво на експертност и ангажираност. Координирането е едва следваща стъпка и то може да се случи само там, където има какво да се координира.
И ако Законът е първа крачка в посока на премахване на половите неравенства у нас, то процесът на прилагането му ще покаже какво и как може да се свърши тук. „Нека като общество да обърнем внимание на това какви мерки за подобряване на равнопоставеността планират министерствата, до каква степен ги постигат и как тези мерки се отразяват в ежедневието, в упражняването на правата, в участието във всички сфери на живота на жените и мъжете в България“, призова Татяна Кметова.

*Гергана Ненова е докторант по Социология в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

С-л-и-в-е-н. З-а-т-в-о-р. Ж-е-н-и.

Текст: Мариела Богданова


SlivenТози въпрос трябва да го е нямало в училищните анкети. Питаха ни кой е най-високият връх, коя е най-пълноводната река, къде е най-голямата пустиня. Ученик в шести клас спокойно можеше да спечели играчка за елха или дребно пакетче с флумастери, ако познаеше например, че точно Духлата е най-дългата пещера у нас. Но този въпрос наистина го нямаше в училищните анкети. Никой не ни питаше: „Деца, знаете ли къде се намира единственият женски затвор в България?“.
Сливен. Отговорът е Сливен и вероятно повечето от вас отдавна го знаят. Все едно решаваш кръстословица. Кратко описание, шест празни кутийки, думата е позната и всичко е наред. Щеше да бъде чудесно, ако не беше толкова повърхностно.
Никога преди да напиша тази статия не се бях замисляла защо в цяла една държава има само един женски затвор. Не ми беше хрумвало колко сериозен проблем може да бъде това. Не се бях питала как живеят жените-майки далеч от децата си, как понасят обществения натиск. И защо изобщо са попаднали там.
Международната практика няма единно становище по въпроса дали жените трябва да изтърпяват лишаването от свобода в отделни затвори или на обособени места в затворите за мъже. Единствената цел на стандартите за отделяне на жените от мъжете е да се осигури сигурността на жените в периодите на ненаблюдавани дейности. Иначе няма пречка мъже и жени да бъдат на едно място по време на публични занимания.
Женският затвор в Сливен обаче не осигурява сигурност, а изолация. У нас има 11 затвора за мъже, благодарение на което лицата от мъжки пол изтърпяват присъдата си в този от тях, който е най-близък до постоянния им адрес. Жените в Сливенския затвор обаче са събрани от цяла България. Повечето от тях са живели в крайна бедност преди да попаднат там. За семействата на тези от по-отдалечени градове е изключително трудно да предприемат дълго и скъпо пътуване до Сливен, което отнема в пъти повече време от самото свиждане. Факт е, че освен България има и други държави в Европейския съюз, които разполагат само с един женски затвор. Сред тях са Малта, Естония и Кипър, но тяхната територия е несравнимо по-малка от българската.
Сред основните принципи на пенитенциарното законодателство е принципът на прогресивната система. Той се изразява в задълбочено проучване на личността на престъпника, в постоянно проследяване на измененията, които настъпват в нея и своевременно реагиране с предвидените средства за въздействие. Принципът намира приложение при изменение на режима в по-лек или в по-тежък, като се зачитат работни дни за намаляване на срока на наказанието, като се премества осъденият от един в друг тип заведение. Всичко това има за цел да премахне „чувството за предопределеност и безперспективност, водещи до постоянна деградация на личността и невъзможност за социална интеграция след освобождаването“. Огромен проблем в Сливенския затвор е, че този принцип реално не се прилага. Повечето жени изтърпяват целия период на присъдата си, при това в условията на режима, първоначално определен от съда. По думи на Цвета Стоева, изготвила доклад „Жените в затвора“, „жените биват предлагани за предсрочно освобождаване пет пъти по-рядко в сравнение с мъжете, въпреки че преобладаващата част от тях са осъдени за ненасилствени престъпления, а вероятността за рецидив е двойно по-малка“.
Наличието на само един женски затвор в България би могло да не е проблем при една по-малко закостеняла и консервативна наказателна система от нашата. Но действителността в България е такава, че законът залага твърде много на лишаването от свобода като метод за наказание. Според специалисти е нужна много по-голяма гъвкавост на системата за изтърпяване на наказанията. 50% от жените изтърпяват присъди за кражби и грабежи с много ниска материална стойност, много малка част от тях са извършили второ и последващо престъпление, т.е. са в условията на рецидив. В този смисъл, лишаването от свобода следва да се приема като крайна мярка, още повече, че 96% от жените в затвора са майки. Негативните последици от тази свръхстрогост на закона по отношение на много уязвима социална група, са много. На първо място, жени, изтърпели присъда в затвора, твърдят, че изпитват огромно страдание, физическа болка, от насилствената раздяла с децата им и невъзможността за последващи редовни контакти с тях. От друга страна, много от затворничките са самотни майки, което обяснява защо всяко трето дете е настанено в институция, при роднини или приемно семейство. Накрая, никое общество няма интерес децата му да растат извън семейна среда, при положение, че съществуват алтернативни начини една майка да бъде наказана за противоправното си поведение.                                                 С-л-и-в-е-н. Шест букви. З-а-т-в-о-р. Пак толкова. Кръстословиците не са знание, те са просто подредени думи, зад които обикновено не стои нищо. „Къде се намира единственият женски затвор в България?“, ще питат. С-л-и-в-е-н, ще попълня аз. Но после ще пита ли някой: „Сливен не е ли далеч от Видин?“, „Вярно ли, че в Сливен лежали по десет години строг режим при добро поведение?“ и „Кога ще си дойде от Сливен Ивана, дето открадна хляб и консерви за тринайсет лева?“. Едва ли ще пита, ще вземе да става некръстословично, сложно…
Да си жена също не е просто. Особено в затвора.

*Мариела Богданова е студентка по „Право“ в СУ „Св.Климент Охридски“ и има изявена страст към писането. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Попитай ме как съм

 


Izla PhotographyТекст: Цветелина Минчева

Дълго се рових и прочетох различни материали свързани с равнопоставеността на половете. Много мислих за какво да пиша този път, на какво да наблегна и докато търсих подходяща тема и насока, комично, но пътят ме отведе към супермаркета, където открих своята история. Докато касиерката опаковаше продуктите ми,а аз се подготвях да платя, усетих някой да поставя ръката си върху рамото ми. Обърнах се и видях, че това е една позната от квартала. Ще я нарека г-жа Б. – възрастна дама, винаги усмихната, която можете да припознаете в своята майка, баба, любимата учителка или просто милата жена от горния етаж. С нея се познаваме отдавна, винаги се поздравяваме, когато се срещнем, питаме се как сме, усмихваме се любезно, но никога не сме разговаряли повече от минута-две. И този път разговорът не започна по-различно, помогнахме си с торбите и тръгнахме заедно към вкъщи. Въпреки , че познавах г-жа Б. от толкова години, всъщност не знаех почти нищо за нея, не бях забелязала колко тъга криеше усмивка ѝ. Тя имаше нужда да поговори с някого, да разкаже историята си, да бъде изслушана и този някой се оказах аз.
Г-жа Б. е на 70 г., нейната история започва в гр. Радомир, където е и родена. Родителите й са глухонеми и тя, още от много малка започва да се грижи за тях и за къщата сама. На 16 г. се запознава с г-н Б., но не прекарват много време заедно, защото той отива в казармата. Въпреки това, те не се забравят и следващите две години си пишат писма. Така започва тяхната любов. След като г-н Б. се уволнява, той веднага се връща при нея и двамата се женят. Когато г-жа Б. е едва на 18г, младото семейство заминава за град София. Там те имат две дъщери , а по-късно и четири внучета.
Животът им не е лек. Г-н Б. става полицай – трудна и тежка работа, която внася много напрежение в живота на семейството . Г-жа Б. се грижи за децата, за възрастните си родители , а по-късно, когато родителите на съпругът й се разболяват, започва да помага и на тях. Въпреки всичките тези грижи, тя не спира да работи и до ден днешен. Сменила е няколко професии, но те винаги са били свързани с тежка физическа работа . Времето минава, децата порастват и напускат дома. Малко след това, родителите на г-жа Б. умират. Междувременно г-н. Б. започва да пие, и става алкохолик. Обидите и побоищата не закъсняват заедно с ужасните безсънни нощи в които г-жа Б. чака мъжът ѝ да се прибере. Тя години наред трябва да търпи пиенето, грубостите и омразата на майката и бащата на г-н Б., които се разболяват от рак и умират един след друг в рамките на една година. Страшната болест не подминава и сина им, а се и оказва, че преди една година г-н Б. е диагностициран с рак на черния дроб.
Г-жа Б. дори не заплака, вървеше с вдигната глава, потапяше се в миналото, спомняше си и разказваше историята си на непознатия човек – на мен. Когато стигнахме до нейният вход, тя се обърна към мен, пое торбата, която носех вместо нея, погледна ме в очите и заговори:
– Направих всичко, Цвети! Грижих се за него, отгледах дъщерите ни, отгледах внуците ни, грижих се до последно за родителите му, въпреки че от тях получавах само тормоз. Търпях обидите, търпях липсата на любов и уважение. Когато беше пиян, дори не питах. Сменях чаршафите, къпех го, сменях дрехите му и го слагах в леглото. Направих всичко по силите си той да бъде щастлив. Никога не остана без храна, без грижа и обич. Сега, когато е болен правя всичко , за да мога да намаля болката му – готвя специални храни, давам му редовно лекарствата, водя го на лекар, винаги съм там, когато има нужда от мен, а получавам само обида след обида и сочене с пръст какво трябва да направя! „Ти си гадна жена“ – не спира да повтаря той! Единственото, което исках и все още искам е да поседне до мен и да ме попита как съм. Не желая друго, нямам нужда от повече, само това. Един единствен въпрос, който казва всичко!
Г-жа Б. ми благодари, усмихна се нежно и се прибра. Дълго мислих над историята ѝ. Вероятно има стотици жени споделящи нейната съдбата, но това което ме изуми беше малкото, за което тя мечтае!
„Попитай ме как съм – само това желая!“

*Цветелина Минчева е последна година студентка по „История“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

„Моята утроба не принадлежи на родината“

Снимка: BBC

Снимка: BBC

Текст: Калина Иванова

„Адът за жените продължава“ и „Моята утроба не принадлежи на родината“, това гласят едни от многото протестни лозунги, издигнати пред парламента във Варшава миналата седмица. Хиляди поляци и около 60 организации участваха в демонстрациите срещу абсолютното премахване на възможността за аборт в Полша.
Днес полякините имат легално право да прекъснат бременността си само в случай, че тя застрашава здравето им, ако плодът има малформации, или е резултат от изнасилване или инцест. Полша, Ирландия и Малта са трите европейски страни с най-строги закони срещу абортите, а в момента в Полша протича засилена кампания на Католическата църква за пълната им забрана. Гневът на гражданите бе провокиран и от явната подкрепа, която министър-председателката Беата Шидло заяви пред Радио Полша, казвайки, че още не е ясно дали дебатът ще влезе в парламента, но тя лично подкрепя инициативата.
Организации като „Да за жените“ (Tak dla Kobiet) подозират, че не е изключен и опит за забрана на спешните контрацептиви, ако подобно законодателство бъде прието. Друг риск ще бъде увеличаване на смъртността при раждане, както и бъдещето нарастване на опасни и нелегални аборти. И не на последно място такъв закон би дал право на държавата да пренебрегва конституционните права на своите граждани, под претекста, че предпазва неродените деца.
Репродуктивни свободи
Разбирането, че утробите на полските жени принадлежат единствено на тях самите, а не на държавата, може и да изглежда очевидно, но когато са намесени католически традиции и доза национализъм, крайностите се поляризират политически. Темата е добър повод да погледнем назад и да си припомним за една битка, която взе своя връх не толкова отдавна, и която все още се води от около 25% от световното население. Репродуктивните права трябва да гарантират на всеки човек пълен контрол върху собственото му тяло и това дали, кога и как да има, или да няма деца. Те включват още правото на контрацепция, увеличаване на фертилността, грижа и подкрепа при бременност, както и справяне с различни проблеми при отглеждането на деца.
В България абортите по желание са легални до края на 12-ата седмица. Те са възможни и за момичета, ненавършили 16 или 18 г., в случай, че родителите им са дали съгласие. В повечето страни от Латинска Америка, Африка и Азия, обаче, жените все още могат да бъдат осъдени на затвор заради нелегален аборт, дори в случай на изнасилване, или застрашаване на собствения им живот.
Няма как да се говори за сексуални и репродуктивни права без да се мисли и за феминистки активизъм. Основателна посока за критика ни дава и 82-годишната активистка Глория Стайнъм, която е убедена, че „ако мъжете забременяваха, абортът щеше да е тайнство“. Феминистките движения в САЩ през 70-те и 80-те години работят усилено за общественото осъзнаване на проблемите на жените, за конкретни законови поправки, право на репродуктивна и лична свобода. Правото на аборт, достъпът до противозачатъчни средства и автономия върху собственото тяло са сред ключовите политически искания на движението. Осъществяват се и много кампании за по-добри политики и закони, които да криминализират изнасилването и домашното насилие, както за изкореняването на гениталното осакатяване на жени.
Заплаха отвътре
От птичи поглед изглежда, че прогресът на Европа по тези върпоси е неоспорим. Репродуктивните права на жените трябва да се изразяват в пълната им свобода те да вземат всички тези решения – без да се чувстват притиснати от мъже, доктори, държавни, или религиозни авторитети. Но случващото се днес в Полша – страната членка с най-бързо развиващата се икономика в Европа, няма как да не ни накара да се замислим за бъдещето.
С идването на власт на консерваторите от „Право и справедливост“, които използват бежанската криза и заплахите за ЕС за собствените си евроскептични цели, националният авторитаризъм добива все по-ясен облик. И тук идва голямата роля на църквата, която иска да асимилира секуларните политики, предлагайки удобни слогани за онези, които днес се чувстват объркани пред либералните западни предизвикателства.
Силна подкрепа срещу аборта има и от страна на активистите, които го определят като „геноцид“ за полската нация и издигат плакати с неродени ембриони, редом до лицето на Хитлер, който въвежда абортите в Полша. Това е само една от причините, извън очевидните за повечето жени, които биха могли да ни накарат да се замислим защо случващото се е опасно. Защото в крайна сметка корените на европейската демокрация са преди всичко в политиките на всяка една от държавите членки и от тях зависи дали погазването на гражданските права ще бъде нормализирано, или не.
Женското тяло е също така и преди всичко човешко тяло, което не бива да бъде институционализирано без право на несъгласие.

*Калина Иванова е бакалавър по „Журналистика“ и магистър по „Социални изследвания на пола“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Anti-essentialist critique of ecofeminism and some French definitions of woman

Текст: Станимир Стоянов

In this paper I will try to criticize some basic assumptions that essentialist feminst theories make in their definition of women. I will try to question some basic definitions of masculinity and femininity in the whole feminist theory as a philosophical, political and social movement.

League of Women Voters Minnesota

Снимка: League of Women Voters Minnesota

In one of her most popular essays, the Nigerian novelist Chimamanda Ngozi Adichie defines the feminist as “a person who believes in the social, political, and economic equality of the sexes”[1]. But is feminism really about that? And how is the social, political and economic equality of the sexes possible? How can we understand the conception of equality? Does equality mean to provide and establish the same opportunities for men and women? Or it means to find suitable opportunities for each sex depending on its biological, psychological and social needs? In Book V of Nicomachean Ethics Aristotle claims that there are two types of justice – the first one he calls distributive and the second one rectificatory. The distributive justice is about distribution of wealth between the people in society or in any existing community. Aristotle doesn’t understand justice as equal distribution of the wealth but the distribution through what he calls “geometric proportion”[2]. That means to distribute the wealth to each member of the community not equally but directly proportional to his or her needs. The rectificatory justice is about correcting the unequal and unfair distribution between people who have already received their wealth. So, I will try to apply the Aristotelian conception of geometric proportion of wealth and distributive justice to the socio-political needs of women and men nowadays.

Ecofeminism claims that historically women have always been associated with nature. By examining the way in which some binary oppositions were defined in history and mythology, ecofeminists say that men have always been associated with humanity and progress while women have always been more nurturing and taking care of nature and home. For ecofeminists Western society was build on the so-called patriarchal dualism. Everything is explained is some binary oppositions through which we define the world to ourselves. It is also very interesting that one part of the oppositions is always related to something more valuable and better and the other one is neglected. For example men have always been considered to be more rational, more reasonable, more constructive – which is always defined in a positive way. Women are more emotional, irrational and caring, they must stay at home and cook, take care of the children and do the housework – which is always defined as something less valuable than the men virtues. Men and women are not the only separated opposition. The mind is separated from the body (Cartesian dualism), the Aristotelian distinction between form (morphe) and matter (hyle), Uranus is the primal Greek god who is presenting the sky (that’s why he was often called Father Sky) and Gaia, who is a primal goddess in Greek mythology is presenting Earth. Culture and nature are also involved in that dualist thinking. For ecofeminist nature has always been oppressed and less valued, exactly as women are. The classical patriarchal thinking is not only binary-based but also hierarchical – the most valued creature is God and then it follows that row – Man, Woman, Children, Animals and Nature. For ecofeminists this patriarchal form of separation and organization produces series of effects and establishes sexism, racism and speciesism. For the patriarchal believer culture things don’t exist in equal way. They are not organized side by side and together, they are one above other. And the other is always lower in the hierarchy. That certainly means that we should value men more than women and children.

The woman is also defined as something passive and more intuitive. For example, in astrology the Moon represents the women’s nature – and Moon is more connected to feelings and the inside world of the individual with his or her deep fears. The Sun – which is the representation of male sex, is concerned with Ego and self. Ecofeminists are also against the thesis that ethics should be universalized. For ecofeminists the most important values are reciprocity, nurturing, coopertation, love and care. Karen Warren claims that ethics must be closer to experience and not so abstract. To make ethics means to experience or to be closer to the things, not to make abstract philosophical and universal laws. For Warren there is no objective point of view. Ethics must be subjective and concerned with the need of the individual. There are two types of values and ethics for ecofeminists. The first one is more universal and abstract, here the main values are reason and favor. Karen Warren calls this form of reasoning – male bias. The female bias is more about love, care and nurturing. This is the reason why ecofeminists claim that the exploitation of nature is connected to the exploitation and oppression of women: because the dominant values are the values of men, which spreads more domination and exploitation. However, there are two things I don’t agree with. Firstly, I don’t think that reason and favor are connected to exploitation, because I still believe that if you want to create and invent something, you must use reason. And secondly, I don’t believe that such distinction is very favorable for women. I think that both men and women are reasonable. And stating that men are more connected to reason is claiming that women are very irrational, which is discrediting for women’s nature. The categories of woman and man are more complex. I think that we should be careful before labeling something as female or male. Ecofeminists claim that women are more emotional, which is also something that I don’t agree with. I think the main distinction here must be not between female and male bias but between reason and feelings. For ecofeminists feelings and experience is more important than reason. In my point of view both feelings and reason are important for making ethical judgment because with feeling you can experience empathy and decide what is good and what is bad. But with reason you can universalize your experience and make general laws for the ways you have to deal with different situations in your life. I also think that saying that women are closer to nature is bad for women’s emancipation. Nature has its own intrinsic value but culture has its value, too. And our progress in history has happened because people were trying to explore and define nature – to know how to work with it (and this is culture). Science is trying to deal with nature not by oppressing it, but by exploring it. For me, the essentialisation of gender is repressive in itself. I think that if we want to make male and female more connected to each other and equal in economical and political sense – we should be more concerned with their similarities, not with their differences.

In her book “This Sex Which is Not One”, the French feminist writer, Luce Irigaray, tries to define the difference between men and women by deeply exploring the nature of their body and emotions. For Irigaray we cannot observe things neither only in their biological aspects (chromosomes), nor in the social and cultural stereotypes (the female and male aesthetics). Irigaray claims that the difference between the sexes comes from the body through which they explore and feel the world. Inspired by Merleau-Ponty, she claims that the body gives us our phenomenological limitations of the way in which we perceive the objects outside us. The female body has a different relationship potential than the male body. And there are a lot of examples for that: Irigaray says that there is a big difference if you carry a child inside your body than outside. The mother is more connected to the child because the child has been part of her own physical constitution for a long time. It is different also to make love inside and outside your body. The male body, for Irigaray is more „external“ and more connected to the world outside of it than the female body. The female body is more receptive and it is experiencing the world more from the inside. In an interview for a French media, Irigaray talks about her social experiment with girls and boys about the way they use language. She says that she has asked a group of teenagers and adults to make a sentence using the word “with”. Irigaray claims that most men were using the word to describe their personal belongings – like “I’m writing with my pen”, “I went to see my girlfriend with my car”. Men were always focusing on the things they belong to them. When Irigaray asked girls or women to make sentence with the word “with”, they were saying things like – “I’m going out with my brother”, “I want to live with you”. For the French feminist females were more concerned with their relations with other people. That’s why Irigaray defines the female nature as “that sex which is not one”, because for Irigaray the woman is always plural, it is always connected to something that is outside of her. If the boys was forced to write a sentence using other person – with words like “together” or “both of us” – boys were always emphasizing on their own status in the whole group – me and the group, not me as a part of the group. Those two are completely different ways in which one can experience the word for Irigaray. And for Irigaray everything has its roots in the female and male body. Together with Kristeva and Cixous, they form a movement in French literature and writing that is called “écriture féminine”. “Écriture feminine” means “women’s writing” in French. This is a type of writing that is more connected to the body. Women’s writing is trying to free the body from the linguistic limitations which are oppressing it. That’s why women’s writing is more concerned with plurality, non-fixed narratives, “stream of consciousness’” and narrative models that are less static and more “fluid’ as Irigaray claims. One interesting fact is that those writers and feminist philosophers claim that women are not the only sex that can write that way. James Joyce, Marcel Proust and Jean Genet are perfect examples, for Cixous, for women’s writing. My question here is – then why should we call that a women’s writing if men are also capable of doing it? And if “Écriture feminine” is connected to the body, and language is a male weapon through which the free female fluidity is structured in totalitarian discourses, then why males also write „like women“? Those questions are interesting for me.

I’ll call those two definitions of woman (the one that ecofeminism gives and the French one) essentialists. And I’ll try to deconstruct them using anti-essentialist gender concepts, because I think that the essentialist gender definitions are oppressive and cannot truly free women’s and men’s identities. In the feminist and queer theory there is this basic dichotomy between “sex” and “gender”. Sex for feminists is something biological, strictly defined by our chromosomes and nature. Gender, on the other side, is the sociological construction of the gender – gender aesthetics, gender behavior in society and the way we act as females or males. Or, as Simon de Beauvoir says “one is not born, but rather becomes, a woman”. In “Gender Trouble” Butler says that such dichotomy is illusory and suggests that we can define the body outside of the society, which, for Butler, is simply not true. Every time we think about gender, we think about it in a social way, we cannot naturalize gender by excluding the social context that defines it. Thus, for Butler this dichotomy is useless and there is no such think like gender-sex separation. But does that mean that this is essentialism? No, exactly the opposite. In “Gender Trouble” Butler says that we are not assigned to our biological gender but we simply perform it by the values that we have learnt. For Butler gender is performative. Saying that gender is performative is different than saying that gender is performed. The performation of gender is defined by its dynamic process of becoming. Gender is a series of events and acts which constitute us. For example – men walk like men, dress like men, think like men and even sit like men. All these fragments and separate series of events construct our gender identity. For Butler it is simply wrong to think about them as something that we were born with. From the moment that the baby was born and the doctors say to the mother that it’s a boy or a girl we start acting in some particular way. Our definitions of masculinity and femininity are constructed not inherited from within us. If the baby is born with female sex we are more likely to buy her a doll or pink clothes, or dresses. If the baby is a boy then we are acting in a different way – we’ll buy him blue clothes, encourage his parents to buy him a ball for basketball or football. We will start to define his actions as men’s actions, not women’s. If the baby scrunches his hands into fists – we may say that he is going to be a fighter, or a boxer. If the baby girl does that – we will say that she is going to be a strong woman who is going to fight for her independence. But those two babies don’t think about themselves in that way. We are socializing them in the “right” way in which they must perform as a female or male in the society. We are using the same masculine or feminine norms that were used from our parents and culture for defining ourselves. That simply means that the boy can become a girl if we create him as a girl, using feminine clothes or values to define him. These babies have already been categorized in the pre-existing gender norms. Butler also talks that we suppose that the babies will get involved in a heterosexual relationships some day and will even get marry and have children. For Butler, we are not even creating independently our gender, we have been constructed as gender subjects before being conscious about it. That simply means that being a man and being a woman is not something biological and pre-existing from the society and its gender norms. A subject with so-called female body can become a male in society and can be defined as more masculine in society than a subject with male body. That is because the subject is performing himself in ways which are associated more with masculinity. For me, the anti-essentialist gender definitions give us more freedom for sexes because they are denying the fixed and static gender expression or gender determinism.

Many years before Butler, Virginia Woolf, who is sometimes considered to be an essentialist, defines the struggle and the fight between the sexes as something caused by the limitations of the way our society thinks about masculinity and femininity. Virginia believes that every one of us has both male and female qualities inside himself or herself but in the society we often choose to silence our gender fluidity and act in the way which is right for our biological gender. Woolf thinks that we can truly reach happiness and live in peace if we open ourselves for both male and female parts of our identity. Some may say that Virginia is essentialist because she defines everyone being equally female and male but I’m assuming that this definition is more anti-essentialist because it frees our ways of thinking of our sexual identity as strictly female or male. In her novel “Orlando: A Biography” Virginia’s eponymous hero is born as a man in England but he changes his sex at the age of about 30 and lives for more than 300 years without aging. The novel is inspired by the Virginia’s friend and lover, Vita Sackville-West, who was considered to be bisexual and agender. In “The Waves” Virgnia also has one gender-fluid character – Neville. He represents the unconscious part of our mind (the Freudian “”Id”) and is a homosexual man. Virginia has always been interested in the gender identities which were beyond the simple binary distinction between male and female. For Virginia there is no fixed male or female identity that defines us as human beings.

For me, the main purpose of feminism must be to make men and women happier and more connected to each other, to destroy the old understanding of sexes and make new ones by exploring the similarities between men and women. I personally think that equal economical, political and social opportunities for men are only possible if we don’t strictly define what is masculine and what is feminine and open our minds for more non-binary definitions. Also, if we want equal opportunities for men and women, we must stop fighting against men and start question culture and the ways masculinity and femininity is defined in it.

[1] Chimamanda Ngozi Adichie, We Should All Be Feminists, 2014, Vintage (UK)

[2] Aristotle, Nicomachean Ethics, 2012, Bartlett, Robert C. and Susan D. Collins. Chicago: The University of Chicago Press

*Станимир Стоянов e студент по „Философия“ в СУ „Св.Климент Охридски“, има интереси в областта на съвременната континентална философия, изкуството и сексуалността. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

 

Шестдесет и две

Текст: Валерия Личева

Наберете си фустите, дами, минаваме през Ада…’’

62

Снимка: 62 Million Girls

Както и останалите добре звучащи и относително смислени цитати и този е напълно изваден от контекст. Какво пък. Помислих си, че ако съм честна непременно ще ми простите. Ето, честна съм! Ще си призная и още нещо – много ми се искаше да ви напиша хубава феминизирана статийка, от онези дето са изпълнени с факти и статистики, от които ти настръхва косата, а след това за цяла седмица или две си напълно нахъсан и убеден, че ще постигнеш нещо. Обаче после се гмурващ в блатото на ежедневието и се опитваш сам да не потънеш в тинята. И добрите ти планове се превръщат в едни вечни добри намерения…

Исках да ви напиша една такава статия. В края на краищата това се опитах да направя и предишния път. Обаче, никак не ми се получи. Някак сухо беше, сухо и скучно като спагети без сос…Абе, неприятна работа.

Така… приемете това като лирично отклонение и да преминем по същество. Всъщност излъгах… За съжаление няма да мога да изложа мисълта си достатъчно пълно без да прибегна до добрата стара статистика.

Искам да ви разкажа за една доста интересна инициатива.

Концепция 1: съвременната жена се опитва да убеди по-голямата част от мъжкото население, че равноправието между половете съществува, както и разбира се равноправие на труда, така и на заплащането. Много от тези ни опити удрят на камък. Най-ярък е  провалът ни да убедим мъжете, че все пак жените шофьори са си просто шофьори. (Ще успеем някой ден!)

Концепция 2: Докато ние тук имаме право да си дебатираме тези наболели проблеми най- спокойно (… или не?) – някъде далеч, далеч от нашето полезрение, далеч, далеч в абстрактната глобална действителност, до която само си мислим, че имаме достъп благодарение на социалните медии, се намират над 62 милиона момичета, на които им е отказан достъп до безплатно и достъпно образование. Не знам дали можете да си представите мащаба на тези 62 милиона. Не знам дали и аз мога. Не мога и да си представя свят, в който ми е забранено да научавам повече и повече за нелепата реалност, в която живеем. Заклещени в тъмните векове няма как да очакваме от тези момичета да отстояват своите граждански права, да водят диспути за равноправието и да взимат дейно участие в политиката на своята държава. Не мисля и че е нужно изобщо да ви убеждавам  в ценността на образованието. Инициативата, която ви предлагам няма за цел да събира средства. Нито пък планува да ви ангажира дългосрочно. Не, идеята не е в това. Макар че се съмнявам някой да откаже да приеме помощ под каквато и да е форма. Съществува една американската фондация, наречена Girl Rising, която провежда информациоинна кампания, с която всъщност цели да запознае по-широк кръг от хора с проблемите на образованието сред подрастващите момичета в страни с много по-различна култура от нашата. Една от най-нашумелите им инициативи е т.нар. „Годишник“, в който освен своя снимка трябва да споделите и с какво училището или образованието като цяло е допринесло за развитието ви като личност.  По този начин можем да получим доста по-ярък образ на това, което губи обществото като не дава възможност и поле за изява на тези деца. Все пак, за да добиете по-голяма представа за разнообразните и креативни начини, по които организаторите са решили, че могат да ангажират общественото внимание, е достатъчно само да разгледате акцентите под #62milionGirls в която и да е социална мрежа. Изисква се само да натиснете бутона. Нека поне не се отказваме доброволно от правото си да сме информирани:  http://62milliongirls.com/yearbook/

*Валерия Личева е студентка по „История и философия“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.