Образованието е възможност за справяне с неравнопоставеността между половете


13585184_10210303189356542_3170845888444725003_o

На снимката: Кристина Ненова

Кристина Ненова е  психодрама-терапевт, експерт международни програми и проекти във фондация „Асоциация Анимус“. Тя завършва бакалавърска програма по Психология и магистърска програма по Когнитивна наука в Нов бългрски университет. Наскоро издаде и първата си книга „Цветовете на една мечта“ – Международна лятна школа по когнитивна наука. Разговаряме с нея за здравословното общуване в съвременния свят, равнопоставеността между мъжете и жените и професията, която е избрала.

Една от мисиите на Фондация „Асоциация Анимус” е здравословното общуване между хората и равнопоставеност между половете в българското общество. Смяташ ли, че има равноправие в България и трудно ли е да се работи в тази насока?

На ниво нормативна уредба съществува равнопоставеност между половете. В Конституцията на Република България са заложени принципите на недискриминация и на равноправие. Парламентът наскоро прие Закон за равнопоставеност на жените и мъжете. Кодексът на труда също забранява дискриминация на база пол и въвежда равното заплащане на мъжете и жените. Антидискриминация по пол е заложена в редица закони, например, Закон за висшето образование, Семейния кодекс, Закон за защита срещу домашното насилие и т.н. Наличието на подобна законова рамка е много важно, защото тя регламентира равенството между мъжете и жените. На практика, обаче, се оказва, че мъжете и жените в България все още не са равнопоставени. Средно 20% по-ниско заплащане у нас получават жените спрямо мъжете по данни на НСИ.  Докладът за „Равнопоставеността на мъжете и жените в България през 2015 г.“ показва, че жените остават по-дълго време без работа и продължават да бъдат с по-малки пенсии от мъжете. Жените, които са на позиции, на които се вземат решения все още са по-малко от мъжете. Много примери могат да се дадат в тази посока.

Професионалната ти реализация е свързана с това да бъдеш и психолог. Повече мъже или жени търсят професионална ти помощ  и увеличава ли се доверието към психолозите?

Това, което мога да предложа като статистика касае само клиентите, които се обръщат към Фондация „Асоциация Анимус”. Практиката ни показва, че и към момента броят на жените, които търсят подкрепа от професионалист са повече от мъжете (около три пъти повече, цитирам различни услуги, които фондацията управлява). През 2015 г. на горещата телефонна линия за пострадали от насилие са се обадили 1436 жени и 343 мъже. Все пак трябва да се вземе предвид, че обажданията касаят темите домашно насилие и трафик на хора. Иначе практиката ни показва, че психологическото консултиране и психотерапията се разпознават все повече и сред двата пола. В този смисъл можем да предположим, че доверието към психолозите се увеличава.

Към Фондация „Асоциация Анимус” функционира Кризисен център за деца и жени, пострадали от домашно насилие „Света Петка“, който представлява комплекс от социални услуги. Какви програми от грижи за пострадалите се осъществяват там? И кой ви търси най-често – мъже, жени, деца?

В Кризисен център „Св. Петка”, единственият за София, се настаняват жени и деца, пострадали от домашно насилие. Те могат да останат в центъра в срок до 6 месеца. В рамките на престоя пострадалите стават част от различни програми, които им дават възможност за възстановяване. Програмата за кризисна интервенция цели овладяване на кризата, идентифициране на нуждите и ресурсите за справяне на пострадалия, оценка на риска за здравето и живота и т.н. Ще спомена за още една програма – а именно, програмата по овластяване, в рамките на която клиентите получават подкрепа в процеса на търсене на работа.

Ангажирана си и с работа  по проекта RISE – Повишаване на вътрешните ресурси за справяне с училищния тормоз, финансиран по програма „Права, равенство и гражданство” на Европейски съюз. Какво представлява той? И какво наблюдаваш ти по отношение на тормоза в училище – момчетата или момичетата са по-често насилници и какви смяташ, че са мотивите им да бъдат такива?

 Основната цел на проекта RISE  е да редуцира епизодите на училищен тормоз в училищните общежития чрез иновативна програма за интервенция, която да отговаря на нуждите на младите поколения и да е концентрирана върху изграждане на  вътрешна сила у тийнейджърите, която цели да:

– насърчи средата на доверие и взаимно уважение, в която младежите да се чувстват защитени и да могат да изразяват свободно своите мисли, както и да споделят емоциите, които изпитват;

– да създаде стратегии за справяне , които да  върнат усещането за значимост на тийнейджърите, отнето от сблъсъка с училищния тормоз.

Моите наблюдения от работата ми по проблема училищен тормоз в голяма част от училищата в София показват, че както момчетата, така и момичетата влизат в ролята на насилващи точно защото да насилваш е роля, която  може да бъде заемана и от двата пола. Понякога средствата, които се използват за установяване на контрол върху другия са по-различни. Но и това не винаги е точно така. Например, има момичета, които също използват физическа агресия по отношение на други ученици в училище, освен емоционална такава. Така, че наистина е важно да разбираме по-добре какво е характерно за тези роли – упражняващ училищен тормоз, тормозен и да се интересуваме от динамиката на това взаимодействие, а също така и активно да привличаме децата и младите хора в борбата с този проблем.

Какво е твоето виждане за справяне с неравнопоствеността между половете в България?

Образованието е една възможност за справяне с неравнопоставеността. Другата опора може да бъде добрия диалог по тази тема в обществото.

* Гергана Иванова, е студентка по „Журналистика“ в Бургаски свободен университет. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Равенството, в което вярваме


Текст: Мариела Богданова

Хората асоциират равенството между половете с различни неща. За едни то е сериозна тема, която не следва да се дискутира без солидна аргументация, други го възприемат с насмешка. Някои изследват присъствието му в тесния си социален кръг, други – в статистика и доклади в глобален мащаб. А има и хора, които ще кажат, че подобна абстракция изобщо не съществува.

Като всяко друго нещо, равенството между половете е въпрос на гледна точка. В сцена от известна българска продукция млада и преуспяла жена взима микрофона от певицата в пиано бар и заявява на всеослушание, че напуска мъжа си, защото той така и не разбрал за целия им брак, че „истинският мъж трябва да се грижи за жена си“. Ако питате някого, цяло чудо е, че дамата е изтърпяла двайсет години преди да се реши на тази стъпка. Ако питате друг, щом толкова се е нуждаела от грижи, да беше си наела психолог или шофьор. Мъжът й, в крайна сметка, не е длъжен да е нищо от това.

socialcultural-ge.weebly

Снимка: socialcultural-ge.weebly.com

Професията на геодезиста се изразява в измерване и картографиране на земята. Моя близка приятелка я практикува вече десет години. В случаен разговор преди време разбрах, че за този период тя никога не е стигала до терен. Занимавала се е с работата в офиса, оформяла е документи, обработвала е данни, но не се е случвало самата тя да направи измерванията. И до сегашния момент нямам твърдо убеждение какво точно означава това. Може би мъжете в колектива спестяват на нея и останалите жени работата при лоши метеорологични условия? Дъждът, студа, жегата и всичко останало. Или се съмняват, че крехката женска физика може да се справи с влошените условия на труд? При всички случаи, спорно е каква е адекватната реакция в подобна ситуация. Ако питате приятелката ми, тя е благодарна, че през лятото й е хладно, а през зимата – топло. Ако питате друг, няма логика един професионалист да спре да упражнява основна част от дейността си, защото е от женски пол.

Всяка жена е точно толкова еманципирана, колкото иска да бъде. Ако възприема, че мъжът до нея следва да се грижи за нея, тя ще бъде права. Ако държи да се справя сама с всички аспекти на живота си, също ще е направила оправдан личен избор. Дамите, които искат да бъдат офис-геодезисти, могат да бъдат такива, щом обществото го позволява. И вероятно ще бъдат признателни на колегите си джентълмени. Но не бива да е изненада за никого, ако много жени възприемат като обидна практиката жените в професията да не практикуват на терен.

Оставам с убеждението, че там, където действително има равенство между половете, темата дори не се дискутира. Просто е прието, че жената, точно както и мъжа, може да следва разнообразни линии на поведение и в това да няма нищо странно. Самото вглъбяване във въпроси като „може ли или не може жената да бъде геодезист на терен?“ вече я поставят в неравностойно положение. Защото никой не пита може ли и трябва ли мъжът да прави така или иначе?

Равенството между половете може да бъде преекспонирано, пренебрегвано, а може и дори да не съществува. То е точно такова, каквото ние го създаваме. Субективно възприятие. Положението по средата между „много мило, че ми плати сметката“ и „кой си ти, че да го правиш“. Граница, която сами определяме за себе си, но която сама определя нас и цялото ни общество.

*Мариела Богданова е студентка по „Право“  в СУ „Св.Климент Охридски“ и има изявена страст към писането. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Жените у нас са онеправдани, защото няма силна социална политика, която да ги защитава


13427994_994206724025766_5555648048348796685_n

На снимката: Ирена Тасева

Интервю с г-жа Ирена Тасева, преподавател в начален курс

Г-жа Ирена Тасева е преподавател в начален курс в 125 СОУ „Проф. Боян Пенев“, гр. София. Има повече от 30 години опит в професията си, която упражнява с голяма отдаденост въпреки всички трудности, които среща българският учител. Родители на децата, на които г-жа Тасева преподава споделят, че са имали възможност по много наичини и в различни ситуации да се убедят, че за нея учителската професия е призвание, себеотдаване и стремеж да бъде полезна. Разговарям с г-жа Тасева по въпросите свързани с джендър проблемите в българското общество, феминизирането на учителската професия и нейната специфика у нас.

Равнопоставени ли са жените и мъжете  в България ?

Според мен жените и мъжете в България не са равнопоставени. Естествено има много причини затова. Те са обект на наблюдения, изследвания и доказване от учени, специалисти и заинтересовани по проблема. Едва ли някой може и би се наел да даде изчерпателен отговор на този въпрос, но една от основните причини, за тази неравнопоставеност е фактът, че човешките същества от женският пол векове наред са били смятани за по-нисши. Били са погазвани основни техни човешки права като: правото на обучение, правото на глас, правото да упражняват определени професии, да заемат ръководни длъжности и прочие… Знаем от историята, че е било нужно време на жената  да се докаже, че и тя е умна колкото мъжа. Да покаже, че притежава качества и способности не по-различни от тези на мъжете, че и по-добри. Да се пребори с догмите и предразсъдъците на обществото, да си отвоюва правото да бъде призната и приета от същото това общество. В днешно време, жената в България е онеправдана, поради липсата на силна социална политика, която да я защитава. При равни шансове, мъжете са тези, които са предпочитани от работодателите. Жената ще бъде майка или вече е. Тя е тази, която най-често поема грижите и отговорностите, свързани с обучението, възпитаването и израстването на децата. Това предполага, ползване на болнични и чести отсъствия от работа. Да не забравяме, че освен задълженията и в  службата и като родител, жената е и домакиня.

От десетилетия наред в учителската професия в България преобладават жените. На какво се дължи това?

Да, така е! Факт е, че в учителската професия преобладават жените. Защо ли? Жената е създадена, за да бъде продължителка на човешкия род. Това е нейната природа. Това е нейната най-важна мисия. Именно затова тя развива инстинкт на пазителка, защитница, закрилница. Бидейки вече майка, нейна е грижата по отглеждането, опазването и възпитаването на децата. Тя е първоучителят. Всичко това изисква безкрайно търпение, самоотдаденост и преди всичко – любов. А какво е учителството? То е: търпение, самоотдаденост и любов. Ето я, най-важната, според мен, от причините, преподавателите в училище да са предимно жени. Втората причина е относително ниското заплащане на тази категория труд, което не удовлетворява мъжете, чиято задача е да осигуряват основните средства за нуждите на семейството. Друга причина е , че в последните десетилетия, професията учител в България никак не е престижна. Много хора са на мнение, че тази професия не е и перспективна. Тя не дава възможност за кариерно развитие и усъвършенстване. Затова професията „учител“ е непривлекателна за мъжете. За да се промени това, са необходими спешни и радикални реформи в образованието. Нужно е да бъдат приети закони, даващи повече права на учителите. Да се работи за връщане авторитета  на българския учител и то не само на книга. Да се промени изцяло нагласата на обществото спрямо учителите. Да се инвестира в образованието. Да бъде оценен достойно трудът на учителя. Само така тази сфера ще стане притегателна  сила за младите хора като цяло и мъжете в частност.

Момичетата или момчетата са по-любознателни?

Ха, така! Тоест, кой е по-умен – мъжете или жените? Това е вечният въпрос! Почти като другия – кое е първо: яйцето или кокошката? „Кой е по-умен?“- ще оставим на учените. А според тях, въпреки, че мозъкът на жената е с 8 % по-малък от този на мъжа, тя мисли по-рационално и практично. Проблемът е, че жените имат по-малко самочувствие от мъжете. Мъжете пък обратно – надценяват своето IQ. Кой е по-умен? Знаем, че геният е 1% талант и 99% труд. Хенри Форд казва: „ Когато ти смяташ, че можеш или не можеш, обикновено си прав.“ Така, че вярата в себе си е много по-важна от това дали имаш способности. Какво са способностите, ако нямаш мотивацията да покажеш тези способности, да ги прилагаш, да ги доразвиваш и усъвършенстваш? Ето защо на въпроса „кой пол е по-любознателен“ няма едностранен и категоричен отговор. Всичко е въпрос на личностни качества, на мотивираност, на възпитание. Много е важно и отношението на родителите към обучителния процес. Какво искат за детето си, какви са бъдещите им планове за развитието  на детето, какви са очакванията им. Неоспорим факт е, че децата, които се справят по-добре с учебния материал имат по-взискателни родители. Родители, които участват наравно с учителя в обучението. Всъщност това е тайната на добрия успех, когато учител, родител и ученик работят заедно, помагат си и винаги имат обратна връзка.

Какви учители предпочитат децата – по-млади, по-възрастни, мъже или жени?

Естествено, най-точен и верен отговор на този въпрос могат дадат самите деца. Моето мнение е, че няма едностранен и категоричен отговор. Колкото са различни самите деца, толкова са различни и предпочитанията им. А и всички изброени по-горе възможни учители си имат и своите предимства и недостатъци. Младият учител е много по-близко възрастово до  децата, което предполага едно добро разбирателство и комуникация, но пък няма опита. Мъжът учител е безспорен авторитет, но му липсват други качества. Жената учител е безспорен фаворит, защото притежава вродени качества, които и помагат в професията, но възрастта може  да бъде пречка. Затова смятам, че най-подходящият учител е добрият учител. Този, който обича професията си, влага сърце и душа и се е посветил  изцяло на нея, търсейки непрекъснато начини за разнообразяване на учебния процес и мотивиране на децата. Учител, който обича децата, защото те са безпогрешен барометър за това, усещат го, обичат го, помнят го завинаги. Аз съм учител в начален курс на обучение. Наричам моите ученици „бебета”, защото са най-малките в училище. Идват от детската градина, където игрите са основно и единствено тяхно занимание. Попадат в нова обстановка, която изисква от тях ред, дисциплина и поставя нови правила. Адаптацията при някои деца е трудна и продължителна. А задачата на учителя никак не е лесна. Освен да дава знания, учителят трябва да изгради един колектив на доверие, сплотеност, толерантност … Моята 30-годишна практика показва, че децата обичат да бъдат ангажирани и приобщавани заедно. Така се чувстват сигурни и сплотени.

Разбрах, че твоят клас си има символ. Какъв е той и какво представлява? 

За всеки мой випуск избирам някакъв символ на класа. Миналият имаше за символ пчеличката – трудолюбива и неуморна. Настоящият ми випуск има за символ совата – символът на познанието и мъдростта. Още първият учебен ден на дъската ги посрещна едно огромно дърво с накацали по него сови, изработени от книжни пликове.

IMG_20140915_082149

Така е изглеждала класната стая на г-жа Тасева по време на първия учебен ден на настоящия й випуск.

На коремчетата совичките носеха буквичките от имената на децата. Те трябваше да разпознаят своята сова, а вътре в нея имаше лично послание за всяко дете.

IMG_20140915_080816

На снимката се вижда дървото с накацали по него совички – по една за всеки първолак.

През учебната година приготвям най-различни картинки-совички. Принтирам ги и ги ламинирам. Има малки и големи по размер. Служат ми за стимулиране, мотивиране на децата, при отлични отговори, за проявена съобразителност, краснопис, решение на трудна задача, за похвала на добра постъпка и още и още… За всичко това детето получава една малка совичка като награда. Когато събере 10 малки совички, получава една голяма и допълнителна материална награда. Няма да повярвате как добре работи този метод. Учениците се втурват за лов на совички. Кой повече ще успее да заслужи и прибави в колекцията си. Няма дете, което да не се запалва по идеята. И не само децата са запленени от „совестата мания“. Успяваме да приобщим и майките. Всичко, което намираме на пазара, свързано с училището, с отпечатана на него сова се купува за подаръци на децата – гумички, папки, моливници, несесери…

IMG_20150220_093513

Това са деца, получили совички като символ на добрите им резултати в клас.

Самите деца притежават раници, шапки, шалове, гривнички, тениски и прочие… със совички. Имаме цяла колекция от сови – сувенири, магнитчета, свещи, новогодишни играчки, чаши… Мога да се похваля, че в момента имам един прекрасен клас, колектив, в който насилието, обидите, неразбирателството, завистта не съществуват. Радваме се и се забавляваме всеки ден. Децата общуват безпроблемно помежду, защото са добри приятели. Когато ги подреждам по чиновете, винаги ги слагам да седят момче с момиче, доколкото е възможно това. Смятам, че така повече се сближават и то ги улеснява  в общуването. Констатирам  различия в поведението, породени от половите характеристики на децата. Момичетата са по-сдържани, упорити, грижовни и отговорни, което е присъщо на женския пол. Момчетата са по-обидчиви, импулсивни, нетърпеливи и неподредени. Въпреки това, децата много лесно се приспособяват, сприятеляват и контактуват помежду си. В начален курс учителят е непрекъснато с тях и ги обгрижва, а те ходят по него като патета. Така ставаме едно цяло семейство и децата се възприемат като част от него, със своите права, задължения  и отговорности.

* Гергана Иванова, е студентка по „Журналистика“ в Бургаски свободен университет. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

 

 

 

Любов на килограм!


Текст: Цветелина Минчева

Още от Средновековието на хората с наднормено тегло се е гледало с недобро око. Според християнската религия един от седемте смъртни грехове е чревоугодието и това, разбира се, означава че щом качваш килограми, значи не спазваш това предписание и нарушаваш обществените норми. От друга страна въздържанието се смята за добродетел. Точно и затова на дебелия човек се е гледало като на грозен и неприятен – човек, който не може да се контролира. Хората от това време смятали, че външността е отражение на душата и по тази логика, дебелите хора не можели да притежават качества. Те били мързеливи, без достойнство, без красота, правещи лошо впечатление, да си кажем направо – същества, недостойни за уважение.

Lauren Long  The Post-StandardС времето обаче цялата тази критика, негативизъм и осъждане на по-пълните хора се пренася изцяло към женския пол. Освен многобройните други стереотипи, към които трябва да се придържа една жена, тя най-вече трябва да бъде слаба и красива!

Бидейки с проблемно тегло, това моментално променя начина, по който останалите хора приемат жената. В очите на другите жени, тя вижда съжаление, подигравка и надменно поведение. В лицето на мъжете, нейните килограми поставят една преграда, своеобразна граница, дори стена. Тя вече губи облика си на жена в мъжките очи.

И така след като е наложен стереотипът за слабата жена, което я прави красива, женствена и искана, то тогава една жена с наднормено тегло не може да бъде истинска и няма право да бъде пожелавана, няма дори възможността с красива прическа и секси рокля да привлече мъжкото внимание. Единственият ѝ шанс (за реализация) е в професионален план, като и там нещата стоят по по-различен начин.

По-пищната дама сравнително по-трудно успява да се наложи, да спечели уважение и симпатии. Много повече усилия са необходими, за да се сдобие с висок статус в обществото и да привлече внимание и одобрение. Въпреки, че нещата имат и друга страна. Да, както казах по-горе, нужно е много повече, за да се издигне една не толкова привлекателна жена, но когато това стане, в повечето случаи нейното мнение е от много по-голямо значение, отколкото е това на красивата ѝ колежка – висока, слаба и с талия на модел!

Това ме навежда към въпроса, къде се разминава всичко? Защо външният вид и интелектът не си пасват (винаги взаимно се изключват от уравнението за успех)? Не бих могла да отговоря. И точно тези проклети норми, стереотипи, разбирания, критерии, претенции и т.н., наложени в обществото, озлобяват и нараняват хората. И ние го виждаме навсякъде – в телевизия, навън в парка, на светофара, в метрото! Обидите, критиките, неуважението, омразата и завистта!

Наскоро чух разговор между две приятелки на възраст около 16-17г. Говореха си за момче, типично. Едното момиче беше много разстроено. Явно момчето, което тя харесваше не изпитваше същите чувства към нея. Приятелката й се опитваше да я успокои, но в такива моменти всички знаем, че няма лек. Накрая момичето каза нещо, което не ми излезе от главата дълго време: „Когато отслабна, той ще ме хареса!“. Не се стърпях и я погледнах. В гласът й имаше такава тъга, трепереше нервно, сякаш се опитваше да пребори напиращите сълзи. Въпреки, че не я познавах и съвсем случайно ми се падна да стоя близо до нея, да чуя историята й, стана ми ужасно мъчно да чуя нещо такова.

Та се питам колко килограма са нужни за да те обикнат? Около петдесет? Или може би шестдесет? А ако си седемдесет, едва ли! В коя категория си, когато преминеш границата на „допустимите“ килограми? Казвам допустими, но може би трябва да използвам „забранени“. Категория №1. „Да“, № 2 „Може би“, № 3 „Не“. Достойна ли си за любов, ако външният ти вид не съвпада с наложеният стереотип?

Всички момичета преживяваме този глупав период, в който си мислим, че когато отстраним излишните килограми и се превърнем в мечтаната визия, всички проблеми ще ни се решат и животът ни ще потръгне по-добре. Но, така ли е наистина?

Не! Разбира се, че не! Трудно е да преживяваш нещо такова. Да се бориш с външният си вид, да не се харесваш, да не се обичаш. Виждам го всеки ден – хората правят невероятни неща, за да могат да се скрият или просто да избягат от това, което са. Това чувства и момичето, което седи до теб в автобуса с късата, синя, направена на гребен коса, тъмните широки дрехи, черният грим и пиърсинга на носа или жената в аптеката, която носи зимни дрехи, дори и през лятото и т.н.

Но тук не става въпрос колко килограма имаш в повече или в по-малко, става въпрос за теб и за това, какво ти мислиш за себе си. Никой няма да те обикне, ако ти сам не се обичаш! Въпреки това, какво казва обществото, какво се рекламира по телевизията или какво пише в списанията, всъщност няма никакво значение. И както прочетох наскоро в една статия, написана от Сузи Орбах със заглавие „Бързо напомняне … Килограмите са феминистки въпрос“,тя казва:

„При много жени непреодолимото желание за хранене и това да си с наднормено тегло се е превърнало в начин за това да не се „пласират на пазара“ и да не ги възприемат за идеални жени. С други думи, това, което килограмите говоря за теб е „Гледай си работата“. Те изразяват протеста срещу безсилието на една жена!“

*Цветелина Минчева е последна година студентка по „История“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Метроном на същността


Текст: Калина Иванова

Реплики от типа „Какво чакаш още?!“ или „Вече искаме да възпитаваме внуци.“ са твърде често срещани и нормализирани във все още патриархалната ни култура. Подобни въпроси и вметки, обаче са адресирани най-често към жени, въпреки че с годините репродуктивните възможности за мъжете също намаляват. Този факт, обаче остава широко игнориран и това добавя допълнителна тежест към котвата на женските социални роли, които още по-умело биват манипулирани с измислени концепции като тази за „биологичния часовник“.

Времената, в които живеем непрестанно кодират смесени съобщения към младите жени. От една страна ни се внушава, че най-накрая можем да си позволим да следваме мечтите си, да сме независими и работещи, амбициозни и изискващи всичко от живота. От друга страна, обаче, четенето между редовете ни казва, че като жени не можем да имаме всичко и рано или късно трябва да направим избор. Но никога досега изборът не е бил представян като „политика на застраховането“, адресирайки така маркетингово и директно нашите яйцеклетки.

Пълен контрол над собственото тяло и бъдеще

Немалко жени прекарват 20-те и началото на 30-те години от живота си, разчитайки на контрацепция, която да ги предпази от забременяване, защото това се счита за „отговорно“ и е личен избор спрямо собствените репродуктивни права. Днес все повече жени отлагат забременяването си, за да се посветят на кариерата си, а разликата между средната възраст, на която те стават майки преди 20 години и днес става все по-осезаема. Но за разлика от преди, сега все повече жените се фокусират върху запазването и „гарантирането“ на репродуктивните си възможности с помощта на модерните технологии.

2011-04-06 AMSTERDAM - Wednesday April 6 From today on it is possible for women to have their ova, or egg cells, frozen in the Netherlands. Freezing can be done for medical reasons for example in case of suffering from cancer but also for women who want to have a child but have not got a partner yet. ANP XTRA LEX VAN LIESHOUT (Newscom TagID: anpnews023487.jpg) [Photo via Newscom]

Снимка: Замразяване на яйцеклетки. Източник: Newscom

Замразяването на яйцеклетки, които след години да бъдат използвани от жената-донор за собственото ѝ оплождане е нова и печеливша ниша, особено в САЩ. Първоначалното развитие на технологията се прилага върху малък брой пациентки, на които им предстои химиотерапия, но също както пластичната хирургия се въвежда в услуга на пострадали военни, години по-късно става маркетингово поле за хора с пари и комплекси. След като процесът се подобрява значимо (т.нар. витрификация) през 2012 г. експерименталният статут на процедурата в Америка се премахва, което я прави достъпна за всеки, който може да си го позволи (между $10 000 и $15 000).

„Брокерски“ посредници като EggBanxx прилагат агресивна маркетингова стратегия в продаването на идеята за замразяване на яйцеклетки със слогани като: „Eggs do go bad. Have yours?“ и организиране на безплатни коктейли, които таргетират млади и успешни, работещи жени. Подобни компании маскират дейността си като „мисия“ за овластяването на жените и смело твърдят, че им дават нов избор, докато всъщност убеждават напълно здрави и способни да забременеят по естествен път жени, че имат нужда от ин витро. Интересът към технологията се увеличи още повече, когато през 2014 г. Facebook и Apple предложиха на служителките си да покрият разходите по замразяване на яйцеклетките им, в случай, че се притесняват за развитието на кариерата си, но не искат да се откажат от опцията да са майки по-късно.

Замразяването на яйцеклетки: какво (не) знаем?

Тъй като всичко това се продава като вид „застроховка“ за собственото бъдеще, жените, които се решават на витрификация виждат в нея възможност да изпълнят професионалните си амбиции със собствено темпо, без да се примиряват със странични обстоятелства или да са зависими от наличието на  сериозен партньор.  Но според Американското общество по репродуктивна медицина шансът една замразена яйцеклетка да бъде успешно оплодена е едва между 2 и 12%, а друго изследване установява, че при жените на 30+ г. има вероятност от 75% неуспеваемост; при жени на 40 г. тя често е по-висока от 85%. Иронично повечето жени, които могат да си позволят скъпоструващите хормони, взимането на яйцеклетки, замразяването им и съхраняването им години наред, последвани от краен ин витро опит, не са най-подходящите за процедурата, тъй като те рядко са на по-малко от 30+ г.

inhabitat

Снимка: Ин витро оплождане Източник: Inhabitat.com

Най-сериозният проблем тук е, че технологията на витрификация е все още нова и информационното затъмнение по темата е огромно. И не на последно място – тази „политика на застраховането“ няма как наистина да гарантира зачеването на здраво бебе. Засега има твърде малко жени, които са размразили яйцеклетките си и са опитали да ги оплодят, а голяма част от вече проведените изследвания визират случаи на донорки, които така или иначе са били в най-фертилната си фаза при извличането им. Това прави информирането и трезвото преценяване на рисковете още по-трудно, а ако жените се доверят само на компании като EggBanxx, шансът да не знаят за възможността от инфекции, увреждане на пикочния мехур, червата, кръвоносните съдове, яйчниците и Синдром на яйчниковата хиперстимулация, е голям. Преди да се приложи технологията на замразяване на яйцеклетките, жените трябва сами да преминат през хормонална терапия, често с лекарства, които са нелегални, или неодобрени от здравните организации.

Часовникът тик-така…

Нахъсаният маркетингов подход се опитва да наложи разбирането, че това е безопасна и лека процедура, която „освобождава“ младите жени от „биологическото“ и социално напрежение и е в техен интерес да се замислят по въпроса възможно най-рано. Продава се заблудата, че с нея ще можеш да упражняваш контрол над всяка част от живота си – идея, особено експлоатирана в нашия век. Но фактът, че тази услуга се таргетира към всички (здрави) жени е обезпокояваща и по-скоро води до нов тип неравенство, отколкото обратното.

Разбира се, има и жени между 30-35 г., които се чувстват неспособни да съчетаят професионалния си живот с майчинство, или са осъзнали по-късно потребността си да създадат семейство, и правото на всеки да се възползва от такава технология би могло да се определи като постижение. Но все пак сме длъжни да си зададем въпроса защо това е част от модерното общество и дали в действителност би овластило повече младите жените?

Тази модерна технология би била истински „освобождаваща“, ако жените не се чувстваха притиснати от социума, възрастта и работодателите си да избират дали и кога да бъдат майки. А комерсализацията ѝ е грубо хиперболизиране и нагло вменява концепцията, че всички жени дишат, за да бъдат майки, а яйцеклетките им са метрономи на същността и функцията им. Този т.нар. „нов избор“ е нов вид неравенство и се крие зад скъпоструващата маска на „биологичния часовник“, който се възползва от човешкото его и страх.

*Калина Иванова е бакалавър по „Журналистика“ и магистър по „Социални изследвания на пола“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

„Днес дори в музея няма мелници …”


Текст: Валерия Личева

Наскоро реших да си купя списание, но не от онези дълбоко интелектуални, но все пак комерсиални списания, като National Geographic и Biographа, а от още по-комерсиалните и женски списания, от онези със засуканите, бляскави, искрящи заглавия и провокативни наименования на статиите. Сигурно обаче не съм си купувала такова от доста отдавна, защото очевидно освен зашеметяващите им лъскави корици, нищо друго не им е останало. Докато стоя в чакалнята на гарата, прелиствах една след друга страниците, в опит да намеря нещичко за четене, не успях и установих, макар и доста тъжна, че съм си дала парите на вятъра и ще използвам дълготрайно придобитата си способност за четене само за да прочета интервюто на месечната късметлийка, която е изтеглила „късата клечка“ да се появи на едно абсолютно кухо списание, пълно с картинки и надценени гримове. Странното е, че очевидно това изобщо не е проблем и на никой не му прави впечатление. Или хората толкова са свикнали да ги занимават с изтъркани, гръмогласни статии в интeрнет, с фалшиви новини на фалшиви публични лица с фалшива драма и вероятни измислени за пред публиката проблеми.

thefrisky

Снимка: thefrisky.com

Не, не мисля. Хората никога няма да се отегчат от това. Самото доказателство е пред очите ни или поне се е появило пред очите ни веднъж този ден. Навсякъде сме заобиколени от съмнителни знаменитости с нулев до никакъв принос за обществото и социума, но за сметка на това и с никакво намерение да допринесат някога с каквото и да било за същото. Те съществуват, само за да съществуват и се радват че съществуват като такива, и ако не им се обърне достатъчно внимание, някак съвсем случайно, вероятно още на следващия ден ще „цъфне” някоя подозрително скандална снимка, в нечий подозрително заинтересован сайт, за да ни напомни, че безбройните терористични атентати, нападения, политически рокади и световни икономически кризи, не са от такова важно естество, за да се парадира с тях повече от веднъж на ден. По-важното е да се знае например, че Хари Стайлс си е постригал косата … Ким Кардашиан се е изрусила, Кание Уест има проблематичен естетически вкус, Тейлър Суифт има ново готино гадже, а новият клип на Фърги е супер скандален, защото си позволява да афишира майките като сексуални обекти… Все едно никой никога не го е правил преди.

Проблемът не в обсебването на медийното пространство от подобни, нека не се лъжем, парадоксални новини. Ха-ха. Да, бе. Проблемът е и в умелото използване на четвъртата власт в опит да замажат очите на мнозинството с несъществени брътвежи, за да не се интересуваме от това което действително се случва около нас.

Къде обаче е тук джендър тематиката?

Всеизвестно е етикирането на жените, като наивни, разсеяни и несериозни. Целевата група на подобни статии обикновено са представителките на нежния пол, именно защото в обществените представи е жигосано, че се интересуваме главно от повърхностни клюки и провокативни заглавия често, свързани с нечий друг живот /нали сме завистливи-любопитки, които главно искат да знаят как да прелъстят някого/, както и от къси рокли, с които най-лесно да си намерят мъж, а и … от грима от Онези списания. За малко да забравя, че и вероятно единствената ни мисия в живота е да приличаме на фолк-диви. Защо не? Нали? Едни от най- популярните страници са свързани именно с това да осмиват подобно поведение, без обаче да се досещат, че може би с високото си ниво на сарказъм и ирония вместо да заклеймяват – рекламират държанието, което се опитват да тушират. Не мисля, че правят услуга на когото и да било, чрез етикирането на жените като празноглави ЗЛАТотърсачКИ. A да не отваряме и темата за мъжките им еквиваленти. Единственото, което са сполучили е меко казаното неразбиращите погледи, които получавам когато въпросен индивид от мъжки пол Х, осъзнае, че вероятно не ми пука какво работи, не искам да ми плаща сметката, не гледам „Под прикритие” и не знам коя е последната чалга хит песен. Не че има нещо лошо да се наслаждаваш на подобна музика, но защо пък никой никога не ме питал коя е любимата ми песен на Led Zeppelin или Guns `n Roses? За жалост, или да се надяваме не, жените не са едностранни личности… не се обличат еднакво, не слушат само един стил музика, обичат и да четат глуповато- банални статиики в прословути списания (ако ги има!?) от време на време, когато мозъкът им се е сварил не от слънчевите бани или от солариума, а защото са в сесия и сивото вещество има нужда от почивка. А сънят понякога не е опция. Изглежда в 21 век , както и през 18-ти, за да те вземат на сериозно, където и да е, ще трябва да си измислиш псевдоним… Инак не си достатъчно достоен, да се присъединиш в клуба на готините, където да способстваш за производството на още и още гадни сексистки коментари под формата на запомнящи се анекдоти. Предразсъдъците са забавно нещо, всеки си мисли, че е избягал от тях преди да прочете следващия коментар в интернет. Анонимни или не, това е въпросът… Ако не си, значи си от многото … значи си Das man. Значи някак виртуално си се подписал да те причислят към другите. А да се опитваш да си Дон Кихот в 21 век е труднo…

Вал.

*Валерия Личева е студентка по „История и философия“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Мъже, какви ни искате всъщност?


Текст: Мариела Богданова

Винаги съм смятала, че е прекрасно да си жена, но понякога ми се струва основателно да завиждам на мъжете. Социалните очаквания от тях са толкова ясни, те просто знаят какво се изисква от тях, за да се впишат адекватно в средата. Ето, питайте например десет жени кой мъж биха определили като „мъжествен“. Отговорите винаги се свеждат до: „отговорен“, „стабилен“, „лоялен“, „самостоятелен“, „работлив“ и т.н. Питайте даже двайсет непознати жени. Представата за мъжественост ще се сведе до същото.

societaldiaryjenniferpena.blogspot

Снимка: societaldiaryjenniferpena.blogspot.com

Обществото е изградило много силни представи по отношение на вида и поведението на мъжете. Стандартно е да са мъжествени, ако са силни физически, ако са финансово осигурени, ако създадат деца на зряла възраст, ако шофират собствения си автомобил, ако гледат спорт по телевизията… Оставам с чувството обаче, че очакванията от нас, жените, изобщо не са така ясни. Нямам представа кое е това, което ни прави женствени според социалните нагласи. Сякаш от нас се изисква да бъдем всичко и… нищо.

Кои жени намирате за женствени, мъже? Защо, когато сме слаби, сме „хърбави“, а когато сме пищни – дебели? Защо едновременно на „мода“ са едрите форми на Ким Кардашян и крехкото телце на Анджелина Джоли? При вас нещата са прости – обществото ви налага да сте в добра форма и толкова. Но никога не ви оставя да се чудите какво всъщност представлява тя.

Вие сте мъжествени, когато за труда ви се заплаща достойно. Но женствени ли сме ние, когато се прибираме вкъщи с пари? И какво точно очаквате от нас – да бъдем еманципирани и независими или за това по-скоро бихте ни окачествили като „откачени кариеристки“? А, когато сме ви шефове, възхищавате ли ни се всъщност или печелим презрението ви, задето правим неженски неща?

От вас всички очакват да станете бащи на „зряла възраст“. Вие имате всичкото време на света – да припечелите малко състояние, да закупите собствеността върху няколко недвижимости, да станете сериозни и улегнали мъже. Какво обаче се очаква от нас? Да ви дарим с наследници в ранните си двайсет, когато телата ни са в разцвета на силите си и да предадем на децата ви най-доброто от физиката си? Междувременно да хвърляме камъни по всички зрели жени, които по една или друга причина са родили децата си на средна възраст. Но това би било твърде просто, а обществото няма прости очаквания от нас. Същите тези млади майки вие може и да заклеймите – защо деца ще раждат деца, на какво можеш да научиш някого, като ти самият още не си натрупал житейски опит,  не е ли посредствено да загърбиш собственото си лично развитие на тази възраст?

Мъжествени сте и когато сте добри шофьори. Не съм сигурна обаче, че може да се каже същото за нас. Обикновено караме „като жени“, което за вас май означава, че сме плахи на пътя и не можем да паркираме. Пита се обаче, допадат ли ви тези сред нас, които карат „мъжката“. Ето, да речем, че има „женско“ каране и „мъжко“ каране. Да речем, че свише ви е дадено да сте гениални шофьори само за това, че сте мъже. Харесва ли ви, когато някоя от нас някак успее да надскочи „генетичната“ си посредственост и се окаже, че кара 500-кубиковия ви мотор все едно се е родила на него? Едни от вас ще я намерят за безкрайно привлекателна, други ще кажат, че се занимава с неща, които не са за нея. За пореден път не знаем какви всъщност искате да бъдем.

Що се отнася до спорта, мъжествено е да разбирате от него. Да поназнайвате името на някой играч, да сте чували малко от историята на клуба, да сте наясно с някои правила. Но е съмнителен плюс във вашите очи, когато ние сме компетентни в тази материя. За някои от вас ще сме перфектните жени, които могат да споделят с вас включително радостта от спорта. Други ще са категорични, че не подобава на една жена да посещава игрища с псуващи зрители и агресивни запалянковци.

Има обаче една добра новина. Тя е, че никоя уважаваща себе си жена не се стреми да отговаря на нечии очаквания. Не че не е важно как изглеждаме в очите ви, но отдавна сме разбрали, че всичко, което правим, може да бъде превъзнесено или осъдено. Ние сме точно такива, каквито сме. Имаме право да бъдем себе си без да ни е грижа какви са социалните стандарти, още повече, че те са изключително противоречиви. Защото знаем, че женствеността не е гола дума, изпразнена от съдържание, а нещо живо, колоритно и винаги различно. Нещо, което знаем, че вие сами ще различите и без помощта на обществото.

*Мариела Богданова е студентка по „Право“  в СУ „Св.Климент Охридски“ и има изявена страст към писането. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

 

Да си жена не е лесно, но пък е красиво


Текст: Нели Велчева

Не е лесно, когато се раждаш в семейство, което е в очакване на първородния син. Не е лесно, когато в училище се подиграват на сълзите ти, наричайки те „лигла“. Не е лесно, когато борбата за мечтаното място в желания университет е „безмилостно жестока“; където всяка стотна е от значение с немислимо по-висок бал, отколкото е за другата половина от кандидат-студентите. Не е лесно, когато те гледат с насмешка в опита ти да кандидатстваш за работа, потенциално избирана от мъже и търсеща мъжко попълнение. Не е лесно да смениш крушката/тапетите/ според някои, защото „това не е женска работа“. Както и много други работи не са „женски“. Не е лесно и когато получаваш по-ниски доходи, скептичен поглед, когато си шофьор(ка). Не е лесно, когато счупиш токче, размажеш спирала от нерви, трепериш от яд, защото си била „жена! свръх емоционална“. Не е лесно и когато те пращат в кухнята, защото „там ти е мястото“. Не е лесно, когато си недооценена, неразбрана, поставяна в шаблони, граници и клишета.
Но струва си да си жена само за да докажеш, че не лесните неща са най-сладките в живота, защото всички премеждия пред една жена, в който и момент от линията на времето да погледнем, са я напраили по-силна, по-издръжлива, по-красива.

desktopnexus

Снимка: Desktopnexus

Красиво е, когато се бориш, когато свалиш обувката със счупеното токче и не спираш, а продължаваш дори и боса. Красиво е, когато въпреки високия алпийски бал за влизане в университет, успяваш да изкачиш този връх. Красиво е, когато емоционалността всъщност не те прави слаба, а това, което си (защото емоции не се делят по пол, а по характери). Красиво е, когато приемаш с усмивка всички подигравателни нотки в гласа, всички скептични погледи и взимаш онзи завой не по-зле от някой „истински“ шофьор. Да не говорим колко е красиво, когато станеш опора за някого, както и той за теб без да делите задълженията на „женски“ и „мъжки“, когато се подкрепяте и издържате фразата, че „зад всеки успял мъж стои една жена…“, като я допълвате с „която е уважавана, разбирана и оценявана и на свой ред успяла“. Красиво е, когато си готова да дадеш живот, когато чуеш първия плач и видиш първата усмивка на най-ценното ти. Красиво е, когато забравяш за собствената болка в името на нещо, което ще изпълни живота ти и ще промени света ти. Красиво е всяко ранно утро, в което приготвяш закуска, слагаш новата спирала и отиваш на работа, уви, може би не чисто „женска“, но твоята работа, твоята мечтана работа. Красиво е и когато уморена, но и доволна от деня се прибираш и заварваш хармонията и уюта, постигнати не само заради твоя „женски усет“, но и поради хиляди други причини, които не са свързани с шетане, готвене, пране и простиране, а с отношение, разбиране, отдаване.
Ако успееш да вникнеш в тези думи ще разбереш, че не е лесно да си жена, но е красиво. И си заслужава.

*Нели Велчева е студентка по „Българска филология“ в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

RISE – Повишаване на вътрешните ресурси за справяне с училищния тормоз

Европейският проект « RISE » (Повишаване на вътрешните ресурси за справяне с училищния тормоз) се финансира по програма „Права, равенство и гражданство” на Европейски съюз 2014-2020

LOGO-RISEПроектът „RISE – Повишаване на вътрешните ресурси за справяне с училищния тормоз”, който се изпълнява от фондация „Асоциация Анимус“, цели да редуцира феномена училищен тормоз в училищни общежития, като разработи една иновативна програма за интервенция, която да отговаря на потребностите на младото поколение и да е концентрирана върху повишаване на вътрешните ресурси на тийнейджърите.

Последното ще се случи като се създаде среда на доверие и взаимно уважение, в която младежите да се чувстват защитите и да могат да изразяват свободно своите мисли, а също така и да споделят емоциите, които изпитват. В рамките на проекта тийнейджърите ще създадат стратегии за справяне , които да им върнат усещането за значимост, която училищният тормоз отнема.

Как се трансформира реализирането на жените днес


Текст: Гергана Иванова

www.businessnewsdaily.com

Сниммка: Businessnewsdaily.com

Жени са били министър-председатели и президенти, космонавти и генерали, но като че ли най-първо и най-добре се изявяват те в дейността на политическите партии. Може би именно поради това днес партии и обществени организации от всякакъв вид, които най-често притежават присъщата им тенденция за самосъхранение и продължаване на организационната си култура, се вглеждат сериозно в женската си членска маса при подбора на кадрите. Разбира се, не е никак лесно да си жена и да си в политиката. Борбите за власт и игрите на властта, независимо дали се разиграват за постигане на политически каузи или лично благосъстояние, са твърде неприятна картина и могат да се окажат и груби, и нечестни. Мъжете са по-склонни да се доверят на принципа „щом си в глутницата, ще виеш като вълк“, но за жените причината да участват в политическите битки най-често са идеализмът и политическите им убеждения. И тогава те могат да внесат в организацията, на която са член, положителен баланс и трайна тенденция за коректни и добронамерени взаимоотношения със своите съпартийци. Вероятно това виждане за ролята и мястото на жената в политическата игра кара 56 % от българите при равни други условия да предпочетат да дадат доверието си за жена кандидат за президент, 73 % процента – за жена кандидат за народен представител. Но не само политическата арена е място за изява на жената от новото време. До деветдесетте години у нас, а на Запад малко по-рано, жените са работели главно в индустрията и селското стопанство. През последните десетилетия процентът на заетост на жените в услугите се е увеличил в пъти почти повсеместно по света. Естеството на работа в тези сфери позволява на жената да използва нетрадиционни форми на работа като удължен работен ден, разпокъсано работно време, заетост на няколко работни места и т.н. За жената работата е както източник на доходи, на икономическа независимост, така и възможност за себеизява, за утвърждаване и в обществения, и в личния живот. Проблемът тук е само един – заплащането. Продължителността на работа почти без изключение – на Запад или на Изток – се покачва, без това да намира адекватно отражение върху размера на възнаграждението. И още – битуващото, поне на Изток, мнение, че жените са добри изпълнители, но не и добри ръководители. Нещо, което е доста далече от обективната истина. Дълъг е списъкът с имена на дами, които са били или са начело на огромни държавни, производствени, културни, военни, научни и други организации. Имена на жени, направили успешна кариера. Наистина Мерилин Монро навремето е казала: „Кариерата е чудесно нещо, но тя не може да стопли никого в студена нощ!“ Макар че и тя, ако се вярва на биографите й, е била агресивно настроена да прави блестящата си кариера. На разпространената социална легенда, че рано или късно всяка жена трябва да избира – или кариера, или личен живот все повече започва да не се вярва. Практиката доказва, че едното не пречи на другото. Нещо повече – видни психолози твърдят, че жената-майка е по-добра работничка от жената-самотничка, втурнала се във вихрите на гонене на кариеристични успехи. Навярно причината е, че майчинството, домът, семейството възпитават едно по-високо ниво на отговорност у жената, която тя пренася и в службата. Всяка жена е отделна личност, която, притежавайки свой интелектуален и образователен ценз и работейки в определена сфера, живеейки организиран според нейните предпочитания живот, постига по различен начин успеха. За мнозина най-важните тайни за успеха на успялата жена са усещането за удоволствие от работата; умението да държи здраво юздите на живота в ръцете си; използването на многовариантност при вземане а решения; мобилност; известна недоверчивост към суперлативите в оценките на околните – все едно дали е за някаква работа или за някого; изпитване на желание да надникне сама в нещата; способност за предвиждане – накъде води пътят, който е поела; далновидност при оценка на ситуация и развой на събитията; чувство за хумор; чаровност, която един мъж, например, не може да притежава; кураж за приемане на предизвикателствата, нещо, с което я е надарила природата; оптимизъм, така характерен за женската същност. Много работодатели биха желали да имат точно такава дама в офиса си. И тогава тя просто е обречена на успех. За успехите и завладяването на все повече мъжки области от жената от решаващо значение, е нейното образование. Някъде в полузабравеното минало са разбиранията, че на жената не й трябва образование, щом е призвана да бъде майка и домакиня. Днес жената дори е по-образована във високите технологии от мъжете. Според едно интересно проучване предимствата на дамите, освен че умеят да управляват с нежна ръка, се състоят и в това, че жените, за разлика от мъжете, са склонни да вярват повече на служителите, които изпълняват задълженията си отдалечено, извън офиса. А трудовите психолози са доказали, че именно умението да се гласува доверие на отдалечения персонал е най-важното умение на всеки ръководител. То е по-важно дори и от това да комуникира и организира. И заключението е, че жените ще играят все по-важна роля в бизнеса. Техният социален и емоционален подход на управление ще бъде естественият противовес на нашествието на технологията в бизнеса. Това е. Млада, устремена по стълбицата на живота, професионалистка. Като че ли в това основно се състои рецептата за успеха – образоваността и решимостта той да бъде постигнат. Решимост, която се нарича труд.

* Гергана Иванова, е студентка по „Журналистика“ в Бургаски свободен университет. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

 

„Стъкленият таван” – невидимото препятствие за жените или необходимото педизвикателство

Текст: Мария Христова

Получилата популярност преди доста години метафора за стъкления та­ван (glass ceiling) илюстрира твърдите и практически непреодолими от жените бариери по пътя на професионалното им израстване. Проблемите, които са бариери в професионалното развитие на жената, са валидни не само в живота на т.нар. обикновена българка, но и при професионалната реализация на жената с нюх към успеха – било тя политик, мениджър или предприемач. Този проблем засяга слабата представителност на жените във висшите етажи на управленските структу­ри, тяхното отсъствие от позициите и постовете, които са свързани с вземането на решения, с разпределение­то на ресурсите, с поемането на лични отговорности.

Businesswoman looking at glass ceiling

Снимка: theguardian.com

Напоследък жените навлизат в професии, счита­ни за мъжка работа, но е малък процентът на директорските места в компа­ниите понастоящем се заемат от жени. Подобно е положението и в някои отрасли от икономиката, а в свободните професии нещата не са много по-различни. Начинът, по който този въпрос се представя в наши дни, вече подсказва, че мъжката хватка около властта в елитните кръгове може би се отпуска.

В бизнес кръговете липсата на жени на върха се описва като изтичане на мозъци и криза на задържането на таланти. Според много проучвания жените на ръководни позиции са 2.5 пъти по-малко и получават неаргументирано по-ниски заплати въпреки по-високото си образо­вание и еднаквата професионална компетентност. Относителният дял на жените мениджъри в световен мащаб обаче е малък както в сравнение с този на мъжете ръководители, така и в сравнение с цялостното присъствие на дамите на трудовия пазар. Въпреки че съществуват законодателни разпоредби, насочени сре­щу дискриминацията на жените на работното място, изглежда тяхното израстване до лидерски позиции в организационната йерархия продължава да бъде възпрепятствано.

Според мен най-вече самите жени предприемачки поддържат общественото убеждение, че причини­те за постигнатите резултати и успехи в кариерата се дължат преди всичко на самия човек, на неговите относително постоянни характеристики и усилия и той е основният причинен агент при взаимодействието със средата. Доминирането на тези личностните бариери означа­ва, че те възприемат управлението и развитието на кариерата като дейност, върху която могат да упражняват контрол чрез своето лично действие, следователно притежават и известна свобода и сила, за да направят напълно реално и възможно счупването на огранича­ващия ги доскоро стъклен таван. С други думи професионалният им успех или неуспех е следствие от вътрешни причини. Особеностите на личността, нейната активност и увереност, съ­четани с висока квалификация и опит, представляват притежаваният човешки капитал, който има решава­що значение за кариерното развитие.

Жените трябва да се доказват по-упорито и дъл­го, за да направят професионална кариера дори в об­ласти, в които преобладават жени, защото жената на управленска позиция или в нетрадиционна професия се мери с двоен аршин: как жена изпълнява ролята на ръково­дител и как като ръководител се вмества в представите за женственост. Признанието на техните качества се осъществя­ва при далеч по-голямо напрежение, време и усилия и на по-висока психологическа цена отколкото при мъжете – качества, които важат в пълна сила и за же­ните предприемачи.

Тези фактори допълнително затрудняват проце­са на счупване на стъклените тавани, възпрепятстват пълноценната реализация на жената и действат демотивиращо в процеса на нейното себеутвърждаване.

Доминирането на личностните бариери крие и известно противоречие. Силно изразеното възприема­не на личностни бариери пред кариерното израстване от страна на жените показва, че се чувстват неуверени, недостатъчно компетентни, страхуват се от високите отговорности и справянето с тях. Но в същото време те заемат ръководни позиции, което означава, че са се доказали като професионалисти, че са ценени. Освен това същите тези жени изпитват удовлетвореност от работата и стремеж към непрекъснато по-нататъшно развитие. Следователно това противоречие показва или известна склонност към себеподценяване, или прекалена самокритичност, перфекционизъм и пос­тавяне на високи вътрешни стандарти.

По принцип професионалните аспирации на жените са свързани повече с получаването на предизвикателна и удовлетворяваща работа, отколкото с учас­тието в конкурентна борба за достигане до върха на организационната стълбица. За тях предизвикателна работа е тази, която позволява на човек да се развива професионално и личностно, която му дава възмож­ност да експериментира с нови умения, способности и подходи и му помага да установи високи вътрешни стандарти за себе си като професионалист. Очевидно обаче именно тези завишени стандарти се превъръщат в първопричината за преживяването на личностните бариери пред кариерното израстване като поредните спънки в борбата със счупването на стъклените тавани.

В заключение може да се каже, че нещата опират до по-дълбоките структури на маскулинизираната култура и властовите ресурси в обществото, до до­миниращите ценности на корпоративния профе­сионален етнос. Би­дейки пътешествепички в мъжкия свят и лишени от алтернативни модели за професионална женска реализация, жените в бизнеса непрекъснато се стремят към професионализъм, за да бъдат конкурентоспособ­ни в своя бранш. За тях професионализмът е най-вече себедоказване в името на тяхното и това на семейство­то им оцеляване. Обитавайки малкия свят на своя биз­нес, те като че ли искат да се освободят от женскостта си – няма мъжки и женски бизнес, няма снизхождение към жената, има равнопоставеност на двата пола и пр.

*Мария Христова е бакалавър по „Медии и журналистика“ в УНСС. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Образът на съвременната жена – домакиня или бизнес дама


Текст: Мария Христова

През последните години се наблюдават известни процеси на разчупване на традиционализма в съзнанието и мисленето и на мъжете, и на жените, в много по-голяма степен при младите, отколкото при възрастните поколения. Все повече мъже декларират необходимост от участие в домакин­ския труд, във възпитанието и отглеждането на децата. Това по-скоро се отнася за подрастващите и за рабо­тещите от големите градове, притежаващи по-високо образование.

.fusionlife.in

Снимка: fusionlife.in

Традиционното разделение на ролите меж­ду двата пола, на „мъжка“ и „женска“ работа е на път да намалее и може би да изчезне, но това на практика ще стане много бавно, ако не се провеж­да адекватна политика за съвместяване на профе­сионалния и семейния живот и на двата пола, партньорство и поделяне на труда. Разграничаването на ролите според специфичните отговорности на мъжете и жените (мъжете печелят пари, жените се грижат за дома) почти няма място днес. Но това е само по отношение на мъжката работа. Работи, който може и има по-голям късмет, но домакинската работа си е чисто женска грижа.

В традиционното българско семейство увеличаването на заетостта на жените в икономиката не се съпътства на практика с намаляването на обема на труда им в домакинството. Обществото продължава да очаква от жените изпълняването на отредените им по традиция функции, свързани с домашната работа и отглеждането и възпитанието на децата. Женските социални роли са значително по-ясни, отколкото мъжките. Мъжете все повече формално, отколкото на практика, са глави на семейства, а и самото понятие вече се изпразва от съдържание.

От друга страна времето за труд на жените в домакинството по традиция е значителено, но през трудните години на прехода то се е увеличило и е заело огромни мащаби. За мен има силен превес на жените пред мъжете в сферата на неплатения домакински труд. Жените отделят седмично средно над 8 часа повече от мъжете, т.е. имат още един пълен работен ден. Те продължават да поемат почти цялата тежест на домакинския труд. Преразпределението на времето на жените се осъществява главно между свободното време и това за труд.

Но трябва да признаем че мнението на мъжете, че и двамата партньори трябва да допринасят за семей­ния бюджет е масово. Преобладаващата част от тях приемат равнопоставеност по отношение на формирането на семейния бюджет, много дори предоставят отговорността на жените да се грижат за неговото разпределе­ние и използване. Мисля, че можедм да твърдим, че в най-голяма степен е постигнато партньорство между двата пола при формирането и използването на семейния бюджет – традиция от предишния период на пълна заетост на мъжете и жените, традиция, която кризата и трансформациите през последните години не са отменили, а са затвърдили допълнително.

Интересен е и фактът, че все повече мъже предоставят и такива доскоро “мъжки” работи в дома като ремонти, в т.ч. и на личния автомобил на съпругата. С това жените „получават“ възможността да поемат всички разновидности на домакинския труд или да участват равнопоставено и в осъществяването на тези от тях, които преди десетилетие се приемаха за задължения на мъжете в дома.

Малко по-различно е положението с традиционните домакински работи, считани преди десетилетия за чисто женски задължения като готвене, пране, гла­дене, почистване и др. Все още прави впечатление, че жените продължават да поемат почти цялата тежест на домакинския труд. Съдейки по собствените си наблюдения, делът на тези дейности се е увеличил в голяма степен при много жени. Мъжете пое­мат на практика само леките ремонти в дома, а далеч не в много семейства помагат и в пазаруването. Това разпределение на домакинския труд аз възприемам за  несправедливо.

Мъжете много трудно преодоляват културни­те бариери на традициите и удобното си статукво да са лидери вкъщи, докато друг (жената) върши т.нар. неблагодарна и трудоемка работа в дома. Социалните и икономическите промени не са променили по същество разпределението на труда по пол в домакинството и по възпроизводство.

Жените продължават по традиция да поемат цялата домакинска работа и грижите за децата като втори работен ден в рамките на същото денонощие независимо от оценките им, че това е непра­вилно. Икономическите кризи и мащабното обедня­ване не им позволява да ползват редица облекчения, които може да им предложат домакинската техника или увеличилото се предлагане на услуги – т.е. трудът на днешните жени в домакинството през последните години не само се е увеличил, но на преобладаващата част от тях са намалели и финансовите възможности за заместването му с техника.

Парадоксът е в това, че до началото на 90-те г. домакинствата са имали в по-голямата си част финансови възможности и осъзната потребност от битова техника и услуги за дома, но такива са липсвали на пазара. През последни­те десетилетия пазарът все повече се насища с та­кава техника и услуги, но силно намалелите покупателни възможности на населението след четири- или петцифрената инфлация и увеличеното равнище на безработица не позволяват и сега трудът на жените да бъде намален или поне облекчен. Тък може би трябва да задам въпроса защо не и увеличе­но участието на мъжете?

В заключение може да се каже, че трудностите, свързани със смените на политическия и икономическия модел, както и последвалите ги кризи са засилили ролята на семейството и на партньорските взаимоотношения, но все още е голямо изключението, породено от наложените традиционни стереотипи, нагласи, предразсъдъци и наложения с времето „мъж­ки комфорт”. Фактите в подкрепа на все още властващото мъжко господство са много. С тях жените се сблъскват ежедневно и навсякъде. Интересно е да отбележим една констатация на френския мислител Пиер Бурдийо. Той пише в своята книга „Мъжкото господство”, че „тъй като мъжкото господство е „символно”, защото е влязло в привичките и ежедневието на хората, и тази му естественост го прави ефикасно и трудно преодолимо, докато друго ежедневие, друга естественост, друга непреодолима сила на всекидневието се изправи срещу него”. За мен точно такъв тип революция изживяваме днес.

*Мария Христова е бакалавър по „Медии и журналистика“ в УНСС. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.

Интервю с Радостина Александрова, представител на ЛГБТИ общността в Лондон


Интервю на Гергана Ненова

На 25 юни десетки хиляди лондончани се включиха в провелото се за 43-ти път шествие в подкрепа на хората с нехетеросексуална ориентация Лондон Прайд 2016. Събитието беше предхождано от безпрецедентно поставяне на знамето на ЛГБТИ общността върху сградата на Парламента. В Лондон Прайд и тази година се включиха политици, християнски и мюсюлмански религиозни общности, фирми, представители на военно-мосрските сили и армията, както и многобройни ЛГБТИ организации. За еуфорията и смисъла на на шествието разговаряхме с Радостина Александрова, представител на ЛГБТИ общността в Лондон.Iva_11

Как премина Лондон Прайд 2016?

Лондон Прайд е уникално събитие, което представя богатството на многообразието в света, в който живеем. Тази година Лондон Прайд мина под мотото „Лондон не филтрира“. Събитието беше подкрепено от кмета на Лондон, Садик Кан и от различни организации с ангажираност към конкретни проблеми, които хората от ЛГБТ общността срещат както в Лондон, така и по света. Идеята на шествието е хората с различна сексуална ориентация да се усетят приети и равноправни, да се отпразнува с гордост постигнатото до тук и да издигне глас към онези места по света, на които да бъдеш различен означава да бъдеш скрит, дискриминиран, забранен, а понякога и в опасност.
Прайдът е труден за разбиране от хора, лишени от креативност, въображение, чувство за хумор и ирония, но е безценен за всички останали в карнавалната си изразеност. Кралици и всякакви ексцентрици (в добрия смисъл) гордо крачеха, танцуваха и забавляваха присъстващите.
Прайдът, разбира се и е прекрасно място за реклама и промотиране, което не малко фирми използват, като показват, че се гордеят със своите ЛГБТ служители и колеги. Това важи и за държавните институции, които също присъстват – полиция, пожарна, лекари, Кралската поща, градския транспорт, всички. Един град, обединен от различността си, в борба с предразсъдъците, без да филтрира хората. Уникално е! Уникално е усещането, което ти дава – да бъдеш себе си, такъв какъвто си, да си свободен да го покажеш, да си различен и в същото време да си приет и да имаш принадлежност и то не каква да е, а към е едно общество, което е гордо и свободомислещо!

Iva_12

Живееш в Лондон, където хомосексуалността и различните форми на сексуална ориентация са по-видими отколкото в България, как се чувстваш там и се как се чувстваш, когато се завърнеш тук?

В Лондон нещата седят по много различен начин. Хората много повече се интересуват от личността, отколкото от принадлежността и това е не само по отношение на сексуална ориентация, но и по отношение на цвят, етническа принадлежност, вяра. Усещането за свобода тук е изключително и преживяването да бъдеш себе си е уникално. В Лондон се чувствам себе си, свободна, открита, мога да говоря с приятелите и колегите си за приятелката си, за това, което ни се е случило и преживявам, както всеки от тях го прави. Това е изключително важно и изключително елементарно нещо, което дава усещане за принадлежност и приетост. Приятелката ми е идвала много пъти в работата ми и колегите ми знаеха, че тя е с мен. В Лондон мога да вървя с нея за ръка и никой няма да ни загледа, мога да я целуна и на никой няма да направи впечатление. В България все още ми е трудно да го направя, не се чувствам добре от това хората да се втренчват в мен и да започват да ме одумват, сякаш съм атракция. Когато целувам приятелката си, то е защото така съм го почувствала-така както всеки хетеросексуален човек може да целуне половинката си в някакъв техен си споделен миг, а не защото искам да скандализирам. Това с демонстративността е пълен абсурд. Особено осезателно усетих двоен стандарт, след като приключих първата си сериозна връзка, която беше с мъж, и влязох във връзка с жена. Изведнъж се оказа, че повече не мога да говоря така както съм го правила до вчера, само заради това, че вместо ТОЙ, казвам ТЯ. Хората, които отказват да слушат като че ли постоянно са на тръни, че някой ще тръгне да ги занимава със сексуалните си практики – колкото го правят хетеросексуалните хора, толкова го правят и гей хората. Това е един от проблемите – заради нещо което двама души правят в интимното си време им се отнема възможността да споделят и какво правят заедно през всичкото останало време, само заради презумцията, че те са те. Тук идва и проблемът с „да правят каквото си искат в спалнята си, само да не ми го натрапват“. Аз не се разнасям с домашното си порно, което така или иначе нямам, а се опитвам да се включа с разговора кой филм сме гледали заедно, примерно, и се оказва, че неприемането не е заради някакво натрапено въвличане в спалнята, а е неприемане въобще и изцяло. В България трябва да се утвърди разбирането, че да си различен по какъвто и да е начин е в реда на нещата. Да си различен не е страшно, страшното са предразсъдъците и осъждането на това как другите живеят живота си. Хубавото е, че това се променя и все повече хора имат нетърпимост към глупостта и тесногръдието.

Била си в хетеросексуална връзка преди да се осъзнаеш като хомосексуална, и като че ли голяма част от хомосексуалните хора преминават през хетеросексуални връзки. Какво е човек да промени сексуалната си ориентация?

Човек не променя сексуалната си ориентация, той преоткрива част от себе си, която е била потискана или отричана по някакви причини, били те съзнавани или несъзнавани. Тази промяна изглежда за останалите сякаш си си променил ориентацията, но всъщност не става така, това не е като до вчера съм ял бял хляб от днес го променям на пълнозърнест. Това е процес на едно ново разбиране за себе си и преживяванията ти, което преподрежда и възприемането ти на света. Аз също познавам много хора, които са имали първо хетеросексуални отношения и после са открили себе си за пред себе си, че всъщност хомосексуалното преживяване им носи повече удовлетвореност и са разпознали себе си като гей. Има, разбира се и такива, които се чувстват комфортно във връзка и с двата пола и връзките, които формират се определят изцяло от личността на човека, не от неговия пол. Мисля, че промотирането на какъвто и да било личен избор за себеразбиране и преживяване е форма на насилие. Мисля също така, че никой не може да каже на друг, как той би се чувствал най-комфортно в собствената си кожа. Има голямо неразбиране и объркване кое е редно и кое не, а всъщност е много лесно, когато става дума за двама възрастни, които по свой избор и по свое желание влизат в някакви отношения това е абсолютно окей. Не е окей, когато става дума за деца, хора, принудени да участват в нещо, хора, които не са в състояние да преценят искат или не, животни и въобще всяка форма на принуда и насилие. В гей отношенията, говорим за възрастни, които се самоопределят като харесващи хора от същия пол и съответно формиращи отношения с други хора, които се определят по същия начин.

*Гергана Ненова е докторант по Социология в СУ „Св.Климент Охридски“. Публикацията се осъществява по проект „Развитие и устойчивост на създадения джендър екип към СОМ – Студентската онлайн медиа“, финансиран от Български фонд за жените, осъществяван от Център за развитие на медиите в партньорство с Offnews.bg.